Десетата зала

Откъм кухнята се чуха тежки стъпки. Люк бързо се обърна. Боне изпълни входа с едрата

си фигура. Не се бе бръснал от известно време и бузите му бяха покрити с бяла четина.

– Имаме право да се защитаваме! - изфъфли той. Почти пръскаше слюнки. - Имаме право

да бъдем свободни. Имаме право да бъдем оставени на мира. Няма да позволя да ни изследват,

бодат и да се отнасят с нас като с животни в зоологическа градина. А точно това ще се случи,

ако продължиш с проклетата си пещера.

Синът му стоеше зад него. Ръкавите на тениската му бяха опънати от яките бицепси.

Двамата мъже влязоха в дневната. Ботушите им бяха кални.

Люк стана и се обърна към тях.

– Добре, чух Одил. Вече разбрах що за хора сте. Чудесно. А сега искам да видя Сара и да

я отведа у дома.

– Първо трябва да поговорим - настоя Боне.

– За какво?

– Кой друг знае? На кого още си разказал за нас?

Ако възнамеряваха да го сплашат със свирепите си погледи и заплашителната стойка,

определено постигнаха успех. Люк беше едър, но не беше боец. Тези хора бяха способни на

изключителна жестокост, това поне бе ясно.

– Никой не знае, но ако с мен се случи нещо, всички ще разберат. Оставих писмо, което

ще бъде отворено, ако умра или изчезна.

– Къде е това писмо? - попита Боне.

– Нямам какво повече да кажа. Къде е Сара?

Жак се изсмя подигравателно.

– Наблизо е. Хвърлил съм ѝ око, да знаеш.

Едрото просташко лице и неприкритият сексуален намек влудиха Люк. Нямаше значение,

че щеше да си изпати зле. Постъпката не бе разумна, но той се хвърли напред и юмрукът му

улучи Жак по скулата.

Като че ли нарани ръката си повече, отколкото лицето на дръвника, защото Жак успя да

се отърси и така го срита с коляно в слабините, че Люк рухна на четири крака, потопен в море

от болка и гадене.

– Жак, не! - изкрещя Одил, когато брат ѝ понечи да го изрита отново в чатала.

– Не там! — нареди Боне и синът му отстъпи. Кметът застана над Люк и стовари тежкия

си като ковашки чук юмрук върху врата му. - А тук!

34.

Дойде на себе си с глухо пулсираща глава и остра болка във врата. Докосна мястото,

където бе попаднал ударът. Беше болезнено и натъртено, но пръстите на ръцете и краката му се

движеха, затова реши, че няма нещо счупено. Лежеше на някакво старо мухлясало лег ло с лице

към каменна стена. Студен сив варовик, гръб накът на Перигор.

Обърна се. От тавана висеше гола крушка. Обърна се отново, този път на дясната си

страна. И видя лицето.

Кожата му бе толкова бяла и чиста, че приличаше едва ли не на призрак. Младият мъж го

гледаше с абсолютно същото спокойствие, с което Мона Лиза на блюдава почитателите си в

Лувъра. Това бе картината на Рафаело. „Портрет на млад мъж― беше поставен върху сандък с

германски надпис, подпрян на влажната каменна стена, сякаш бе никому ненужно платно в

очакване на контейнера за боклук или гаражна раз продажба.

Надигна се и спусна крака на пода. Главата му пулсираше, но успя да се изправи.

Помещението бе горе-долу с размерите на дневната на Одил, пълно със сандъци, навити

килими и всякакви вехтории - свещници, вази, лампи, дори един сребърен сервиз за чай.

Вдигна един свещник. Оказа се ужасно тежък.

Господи, помисли си той. Чисто злато.

Чу се изщракване на резе и вратата се отвори.

Отново Боне и синът му.

Видяха, че държи свещника. Боне извади малък пис толет от джоба си.

– Остави го - нареди той.

Люк изсумтя и го хвърли на пода. Свещникът се огъна.

– Половината от стойността му отиде.

– У кого е писмото, което казваш, че си написал? - отново попита Боне.

Люк се изпъчи.

– Няма да ти кажа нищо, докато не видя Сара.

– Трябва да ми кажеш - настоя Боне.

– Трябва да ти го начукам.

Боне прошепна нещо в ухото на сина си. Двамата из лязоха и отново заключиха вратата.

Люк огледа помещението по-внимателно. Стените бяха от камък, подът - циментов. Вратата

изглеждаше доста солидна. Таванът бе покрит с гипс. Може би там имаше някакъв шанс .

Нямаше да е трудно да се качи на сандъците и да поръч ка тук-там. Тогава видя купчината

хардуер и кабели в единия ъгъл зад някакви кашони. Изруга на глас. Ком пютрите му!

Вратата отново се отвори.

Този път на прага стоеше Сара, следвана от Одил.

– Десет минути и нито секунда повече - заяви Одил и леко побутна Сара. Вратата се

затръшна и двамата останаха сами.

Тя изглеждаше дребна и крехка, но цялата сияеше, че го вижда.

– Люк! Боже мой, това си ти!

– Не знаеше ли, че идвам?

Тя поклати глава и сведе лице, за да скрие сълзите си.

Люк пристъпи към нея и я прегърна, за да може да се наплаче на гърдите му. Усещаше

хлипането ѝ с дланите си върху гърба ѝ.

– Всичко е наред - зашепна успокоително той. - Всичко ще се оправи. Вече не си сама.

Тук съм.

Тя се дръпна да избърше сълзите и отново успя да се усмихне.

– А ти добре ли си? - попита. - Направиха ли ти нещо?

– Не, добре съм. Къде сме?

– Не съм сигурна. Не съм видяла нищо освен помещение като това и една съвсем малка