Десетата зала

Абелар се надявал да умре, но му било писано друго. Вече бил изрод, отритнат от всички. С болка обмислял участта си — дали самият Бог не отхвърля евнусите, не ги изключва от Себе си като нечисти създания? Разболял се от треска и сковаващо безсилие заради загубата на кръв. Останал в това застрашаващо живота му състояние, докато Вийом дьо Шампо, този неизменен закрилник на изтънчените умове, не се намесил и го изпратил в Руак на грижите на видния лекар брат Жан. И в спокойната провинция, след дълго физическо и духовно възстановяване той бил готов да се срещне с другия виден болен в Руак, Бернар от Клерво.

Бернар дълго щеше да си спомня първата им среща. Онази лятна утрин чакаше пред лечебницата, когато от нея излезе неимоверно слаб мъж с прегърбени рамене, високо чело, набраздено с тревожни бръчки, и срамежлива, почти момчешка усмивка. Походката му бе бавна и тътреше крака. Бернар трепна съчувствено. Абелар беше на четирийсет, но приличаше на старец и въпреки собственото си неразположение, Бернар се чувстваше здравеняк в сравнение с горкия човек.

Абелар протегна ръка.

— Абат Бернар, толкова исках да се срещнем. Изтъкнатата ти репутация ми е добре известна.

— Аз също исках да се срещна с теб.

— Имаме много общи неща помежду си.

Бернар повдигна вежда.

— И двамата обичаме Бог — поясни Абелар, — и двамата бяхме върнати към здраве от зелените супи на сестра Клотилда и кафявите отвари на брат Жан. Ела, нека се поразходим, само не твърде бързо.

От този ден нататък двамата мъже бяха непрекъснато заедно. Бернар направо не можеше да повярва на късмета си. Абелар по нищо не му отстъпваше по въпросите на богословието и логиката. Чрез дебати и разисквания той можеше да упражнява ума си наравно с тялото. Докато се разхождаха, обсъждаха Платон и Аристотел, реализма и номинализма, човешкия морал, конкретни и абстрактни въпроси. Водеха словесни двубои, сменяха си ролите на учител и ученик, случваше се да се унасят в спорове, траещи часове. Бартомио понякога прекъсваше работата си, поглеждаше през прозорците на лечебницата към двамата мъже, които ходеха и оживено жестикулираха на поляната, и казваше:

— Виж, братко Жан. Пациентите ти са в чудесно състояние.

Бернар с готовност говореше за бъдещето — за намерението си отново да се заеме с църковните въпроси, за страстното си желание да разпространява цистерцианските принципи. Абелар от своя страна отказваше да гледа напред. Държеше да се придържа към настоящето, сякаш нямаше нито минало, нито бъдеще. Бернар не го насилваше. Нямаше полза да настоява за откровеност от страна на тази злочеста душа.

Една сутрин, изкачили се на любимото си възвишение с изглед към реката, на известно разстояние от манастира, двамата спряха да се насладят на гледката. Седнаха на камъните и се умълчаха. Първата топлина на пролетта и първите разцъфнали дървета изпълваха въздуха със замайващ аромат.

— Знаеш за моето минало, нали, Бернар? — изведнъж се обади Абелар.

— Да, зная.

— Значи знаеш и за Елоиз.

— Да.

— Така ми се иска да я познаваш добре, защото така щеше да познаваш по-добре и мен.

Бернар го изгледа с недоумение.

Абелар бръкна в пазвата си и извади сгънато парче пергамент.

— Писмо от нея. За мен ще бъде чест, ако го прочетеш и ми кажеш какво мислиш. Тя не би възразила.

Бернар зачете и му беше трудно да повярва, че това е дело на осемнайсетгодишна жена. Писмото беше любовно, но в никакъв случай долно, а възвишено и чисто. Беше трогнат от мелодията на думите и страстта на сърцето й. След няколко минути му се наложи да спре, за да избърше сълза от окото си.

— До коя част стигна? — попита Абелар.

Бернар прочете откъса на глас:

— „Тази обител не дължи нищо на подаянията; нашите стени не са издигнати от лихвари или общественици, нито основите й са положени благодарение на грабителство. Бог, Комуто служим, вижда само невинните ценности и безобидните поклонници, които ти постави тук. Каквото и да е това младо лозе, то е такова единствено благодарение на теб и от теб зависи да насочиш всичките си грижи, за да го облагородиш и подобриш; това трябва да бъде едно от основните начинания в живота ти. Нашето свещено отричане, нашите клетви и начинът ни на живот като че ли ни държат далеч от всички изкушения.“

Абелар кимна тъжно.

— Да. Моля те, дочети го.

Когато приключи, Бернар сгъна писмото и му го върна.

— Тя е забележителна жена.

— Благодаря ти. Макар да сме женени, тя вече не може да бъде моя съпруга. Аз съм мъртъв отвътре, радостта ме напусна завинаги. Въпреки това смятам да посветя остатъка от живота си на нея и на Бог. Ще живея като прост монах. Тя ще живее като проста монахиня. Ще бъдем брат и сестра в Христа. Макар че ще живея с постоянното злощастие на участта ми, чрез нашата любов към Бог ще можем да се обичаме и помежду си.

Бернар го докосна по коляното.

— Ела, братко. Денят е чудесен. Да повървим още.