Десетата зала

— Каква купичка? — попита Жан.

Бартомио протегна факлата си, докато едва не докосна варовиковата купичка с размерите на две свити човешки длани, която лежеше на пода между костите на краката.

— Тази!? — рече той. — Със старата му купичка за храна ли ще го погребем?

Много след като костите бяха погребани в гробището и в църквата бе отслужена литургия за мъртвия, Жан разгледа отново жълтеникавата каменна купа, която държеше на писалището до леглото си. Беше тежка, гладка и прохладна на допир, и докато я обгръщаше с ръце, неволно си помисли за човека в пещерата. Той самият имаше тежък хаван и чукало за стриване на билки. Един ден импулсивно го извади от шкафа в лечебницата и го постави до купата на покойния. Не се различаваха особено.

Помощникът му, млад монах на име Мишел, го наблюдаваше подозрително от мястото си в ъгъла.

— Нямаш ли нищо за вършене? — раздразнено го попита Жан. Младежът с продълговато лице бе неспособен да си гледа работата.

— Не, отче.

— Е, ще ти кажа как да си запълниш времето до вечерня. Смени сламата на всички сламеници в лечебницата. Пак са се появили дървеници.

Младият монах затътри крака с кисела физиономия, като си мърмореше нещо.

Килията на Жан бе отделено помещение в дългата лечебница. Обикновено заспиваше веднага щом събуваше сандалите си и полагаше глава на сламеника, без да обръща внимание на хъркането и стоновете на пациентите си. След отиването в пещерата обаче спеше неспокойно, мислите му непрекъснато се връщаха към изображенията по стените и скелета в залата. Веднъж сънува как костите му се подредиха отново, скелетът се надигна и се превърна в човека птица. Събуди се, плувнал в противна лепкава пот.

През тази нощ остана да лежи буден и да се взира в малката свещ, която бе оставил да гори на писалището между двете каменни купи.

Обхвана го натрапчиво желание.

То нямаше да утихне лесно.

И наистина не изчезна, докато не замъкна Бартомио, Бернар и Абелар със себе си на покритите с роса ливади и влажни гори около манастира.

Не се стопи, докато не събраха пълни кошници с различни треви, бодливо грозде и упойващи лози.

Не се разсея, докато Жан не смачка плодовете, не наряза и стри растенията в хавана си и свари гъстата каша, за да приготви отвара.

Нито го напусна до нощта, в която четиримата седнаха заедно в килията на Жан и един по един пиха от тръпчивия червеникав чай.

13.

— Това ли е всичко? — възкликна Люк.

Юг бе спрял да превежда. Затвори прикачения файл и извинително вдигна ръце с дланите нагоре.

— Само толкова е дешифрирано досега.

Люк нетърпеливо тропна с крак и преносимата постройка се разтресе.

— Значи са си направили чай от тези растения. А после?

— Да се надяваме, че нашият белгийски приятел скоро ще има повече материал за нас. Ще му пратя окуражително съобщение. Не бих искал да се разсее от някаква сбирка на тема „Стар Трек“ или нещо подобно и да изгуби интерес.

— Имало е скелет. Юг, и артефакти! А сега нито в десетата зала, нито където и да било другаде открихме находки по повърхността. Ама че загуба!

Юг сви рамене.

— Какво пък, може да са направили точно това, което са казали, че ще направят. Осигурили са на един предхристиянски пещерен човек християнско погребение!

— Все едно да намериш египетска гробница, опразнена от грабители. Скелет от онзи период би представлявал огромна ценност.

— Все пак са ти оставили рисунките, не забравяй.

Люк тръгна към вратата.

— Пиши на приятеля си и го накарай да побърза с останалата част. Отивам да поговоря със Сара за растенията.

— Ако бях на твое място, щях не само да говоря.

— За Бога, Юг, няма ли да пораснеш най-сетне?

Караваната на Сара бе тъмна, но Люк въпреки това почука на вратата.

— Кой е? — приглушено попита някой.

— Люк. Имам важни новини.

След няколко секунди испанецът Ферер отвори вратата, гол до кръста.

— Ей сега идва, Люк — бодро рече той. — Искаш ли питие?

Сара запали фенер и се появи на прага, изчервена от смущение като хваната в крачка тийнейджърка. Беше закопчала блузата си накриво и когато го забеляза, не й остана друго, освен да завърти отчаяно очи.

Ферер й лепна бърза целувка по бузата и си тръгна, отбелязвайки без капка горчивина, че работата винаги стои на първо място.

Люк попита дали няма да се чувства по-добре, ако поговорят отвън, но тя го покани и запали фенера в „дневната“. Съскането на пламъка наруши тишината.

— Изглежда готин тип — отбеляза най-сетне той.

— Карлос ли? Много готин.

— Познаваше ли го преди Руак?

Тя се намръщи.

— Люк, защо имам чувството, че съм разпитвана от баща ми? Малко е неловко, не мислиш ли?

— Не и за мен. Съжалявам, ако за теб е неловко. Нямах намерение да те поставям в такова положение.

— Не се съмнявам. — Тя отпи глътка вода от бутилка.

— За какво искаше да говорим?

— За растенията. Мисля, че са били използвани за конкретна цел.

Сара се наведе напред, като неволно показа лъщящата цепка на бюста си.