Десетата зала

Пристигнаха при пещерата късно сутринта, замаяни като момчета, участващи в някоя нова лудория. Духът на Бартомио бе приповдигнат от жизнеността и доброто настроение на брат му. Дундестият, добросърдечен лечител Жан, който бе по-стар от останалите с няколко години, изгаряше от желание да види с очите си новооткритите фрески. Бернар и Абелар пък с радост подхранваха растящото приятелство помежду им.

Бяха взели добри факли със себе си — клони от лиственица с напоени с мас парцали на края. Жан коленичи на корниза над пещерата, но не за да се моли, а за да отвори кесията с материалите за палене на огън — кремък, железен цилиндър, който някога е бил част от стар ключ от манастира, и ивици парцал, приготвени и изсушени по негова лична рецепта.

С бързи движения изкара искра и миг по-късно подпалката тлееше. След като факлата му се разгоря, другите запалиха своите от неговата. Не след дълго четиримата стояха на входа на пещерата с горящи факли в ръце и се взираха безмълвно към най-прекрасните изображения, които бяха виждали някога.

Вътре напълно изгубиха представа за времето; когато се върнеха, шестият час отдавна щеше да е отминал и щяха да са късметлии, ако успеят да присъстват на следващата служба през деветия час. На светлината на пращящите факли те се възхищаваха на менажерията. Някои от животните като бизоните и мамутите, като че ли бяха измислени, макар че конете и мечките изглеждаха напълно реалистични. Странният човек птица с възбуден пенис ги стресна и ги накара да зацъкат с език. А когато пропълзяха през тясната дупка в дъното на пещерата, бяха зашеметени от червените отпечатъци от длани, които се скупчиха около тях в малката зала.

Още от самото начало обсъждаха кой може да е бил художникът или художниците. Римляните? Галите? Келтите? Или някои други варвари от далечното минало? При липса на отговор се върнаха на въпроса защо. Защо да украсяват залата с длани? Каква е била целта на всичко това?

Жан влезе в последната зала и възкликна:

— Е, братя, това са неща, които разбирам по-добре! Растения!

Огледа рисунките с опитно око. Жан беше вещ билкар, един от най-добрите в Перигор и способностите му на лечител нямаха равни на себе си. Неговите лапи, мехлеми, прахчета и отвари бяха легендарни, а репутацията му стигаше чак до Париж. Билкарството в района имаше дълга история и познанията за лечебните растения и корени грижливо се предаваха от баща на син, от майка на дъщеря и, в случая с Руак, от монах на монах. Жан имаше особена дарба за усъвършенстване и експериментиране. Дори лапата за кашлица да вършеше достатъчно добре работата си, нямаше ли да стане още по-добра, ако се добави и стръкче здравец? Ако диарията може да се спре с обичайните отвари, те няма ли да бъдат по-силни, ако се сложи и малко сок от мак и мандрагора?

Другарите му се насъбраха около него и Жан посочи с факлата си изображенията на храстите с червените плодчета и петделни листа.

— Доколкото мога да преценя, това е бодливо грозде. Сокът на плодовете му е добър за различни видове отпадналост. И онези лози там. Струва ми се, че са от семейството на упойващите, за които се казва, че били лек срещу втрисане.

Бартомио разглеждаше големия човек птица на отсрещната стена.

— Видяхте ли това създание, братя? — Посочи с пръст еректиралия пенис на фигурата. — И този е надарен като другия. Между другото, дори аз знам какви са растенията около него. Ливадна трева.

— Така е — изсумтя Жан. — Обикновена трева. Няма особена стойност като лекарство, макар че я ползвам от време на време, за да сгъстя някоя лапа.

Бернар бавно обикаляше залата и разглеждаше стените.

— Вече почти се уморих да повтарям, но в целия християнски свят не съм виждал подобно място. Струва ми се…

Под краката му се чу хрущене и Бернар изгуби равновесие. Падна, като изпусна факлата и си одраска коленете.

Абелар се завтече към него и му подаде ръка.

— Добре ли си, приятелю?

Бернар посегна за факлата, но дръпна рязко ръка, сякаш беше видял готова да го нападне змия, и се прекръсти.

— Вижте тук! Боже мой!

Абелар сниши факлата си, за да разгледа по-добре какво бе стреснало другаря му. Покрай стената имаше натрупани на купчина жълто-бели човешки кости. Абелар също се прекръсти бързо.

Жан се присъедини към тях и започна да оглежда находката.

— Тези кости не са отскоро — отбеляза. — Не мога да кажа от колко време клетникът лежи тук, но мисля, че определено не е малко. И вижте само черепа му! — Тилът зад лявото ухо беше разбит и хлътнал дълбоко. — Умрял е от насилствена смърт, дано Бог даде покой на душата му. Чудя се дали това не е нашият художник?

— Откъде можем да знаем? — сви рамене Бернар. — Който и да е бил, длъжни сме да приемем, че е християнин, и съответно трябва да го погребем както подобава. Не можем да го оставим тук.

— Съгласен съм, но ще трябва да се върнем някой друг ден с торба за останките му — каза Абелар. — Не бих искал да го обезчестя, като оставя част от костите му тук и разпилея останалите някъде другаде.

— С купичката му ли ще го погребем? — възкликна Бартомио като малко дете.