Десетата зала

Продължиха надолу по течението, високо над реката. Бяха валели обилни дъждове и притоците бяха направили реката бурна и с мътни води, но на високия корниз, на който се намираха, земята бе суха и здрава. Сандалите шляпаха по петите им на всяка крачка. Приближиха най-далечната точка сред скалите, до която бяха стигали, но времето беше чудесно и двамата имаха сила да продължат напред. Не беше нужно да разговарят; щеше да е жалко да съперничат на шепота на вятъра в листата. Високо сред скалите се чувстваха като попаднали в царството на ястребите, в царството на Бог.

След известно време Бернар каза:

— Виж! Да си починем тук.

На една широка площадка с великолепен изглед към реката се издигаше стара чвореста хвойна, която сякаш растеше от самата скала. Изкривените й клони предлагаха прохладна сянка. Седнаха, облегнаха гърбове на грубия ствол и продължиха да съзерцават мълчаливо.

— Ще се връщаме ли? — попита след малко Абелар.

Бернар стана и огледа пътя пред тях, заслони очите си от слънцето и погледът му обходи скалите.

— Струва ми се, че може да успеем да се върнем в манастира, като продължим напред, намерим лек път догоре и минем през поляните северно от църквата. Във форма ли си?

Абелар се усмихне.

— Не колкото теб, братко, но мисля, че ще се справя с предизвикателството.

Пътеката се оказа малко по-стръмна и потните им стъпала започнаха да се хлъзгат в сандалите. Бернар вече се съмняваше в мъдростта на решението си, когато чуха приятен плясък. След следващия завой имаше малък водопад, който проблясваше като ивица скъпоценни камъни на слънцето. Водата преливаше през ръба и се спускаше от отвесните скали.

Двамата жадно напълниха шепи с чиста студена вода и решиха, че може би това е знак, че пътят напред е благоприятен.

Напредваха бавно и корнизът стана малко коварен, но бяха твърдо решени да намерят прекия път и мълчаливо се радваха, че телата им са готови за задачата. Няколко месеца по-рано и двамата бяха толкова немощни, че едва се надигаха от леглата си. А сега бяха благодарни, че можеха да продължат напред.

Втори водопад украси пътя им и отново утоли жаждата им. Бернар избърса длани в одеждите си и проточи врат.

— Само дотам — посочи той. — Ако отидем още малко напред, мисля, че от онова място ще успеем спокойно да се изкачим догоре.

На избраното място Бернар опря длани на бедрата си и попита Абелар дали е готов за изкачването.

— Готов съм, макар да ми се струва, че ще има дълго да се катерим.

— Не се безпокой. Бог ще ни държи прикрепени към небесната твърд — весело рече Бернар.

— Ако на някого от нас му е писано да лети, моля се да съм аз, а не ти — отвърна Абелар.

Бернар поведе, като търсеше път, който най-много да наподобява стълба. Плувнал в пот, задъхан от усилията, той се изкачи на поредното ниво и замръзна на място.

— Абелар! Внимавай с онзи камък, че мърда, но ела! Попаднах на нещо великолепно!

В отвесната скала зееше дупка, широка колкото легло за възрастен, висока колкото малко дете.

Бернар протегна ръка да помогне на по-възрастния си приятел.

— Пещера! — изпъшка Абелар и си пое с мъка дъх.

— Хайде да я огледаме — възбудено предложи Бернар. — Ако не друго, ще се охладим малко.

Нямаха факли и трябваше да разчитат на слънчевата светлина, за да видят нещо в залата. Жълтото сияние проникваше само на няколко стъпки, преди да бъде погълнато от непрогледния мрак. След като изпълзяха вътре, двамата откриха, че могат да се изправят. Бернар направи няколко предпазливи крачки напред и видя нещо в самия край на осветената част.

— Боже мой, Абелар! Тук има фрески!

Бягащи коне.

Втурнал се напред бизон.

Главата на огромен черен бик на тавана.

Създанията се губеха напред в мрака.

— Тук е идвал художник — изломоти Абелар.

— Гений — съгласи се Бернар. — Но кой?

— Мислиш ли, че е от стари времена? — попита Абелар.

— Може би, но не мога да кажа със сигурност.

— Римляните са владеели Галия.

— Да, но това тук не прилича на никоя римска статуя или мозайка, която съм виждал — възрази Бернар. Погледна навън към долината. — Колкото и да е старо, това място е великолепно. Художникът едва ли е можел да намери по-добро платно за рисуване. Трябва да се върнем с осветление, за да видим какво се крие по-навътре. — Потупа Абелар по рамото. — Ела, приятелю. Какъв чудесен ден беше само. Да се връщаме в манастира за литургията.

Бернар уговори Бартомио да дойде в пещерата с него и Абелар, а на свой ред Бартомио взе брат Жан, който познаваше и живо се интересуваше от дивата природа. Четиримата тръгнаха от манастира след третия час с намерението да се върнат за шестия час по обяд

8

. Щеше да се наложи да побързат, но ако пропуснеха молитвата, можеха да направят покаяния, светът нямаше да свърши заради това. Ако Бернар бе абат на Руак, нагласата им нямаше да е толкова небрежна, но през този слънчев ден той се чувстваше по-скоро изследовател, отколкото духовник.