Десетата зала

Въпреки откраднатата целувка Сара спази обещанието си и участва в двойната среща. Специално за случая Юг прекрачи всякакви ограничения и ги заведе в забележителния Дом, стар укрепен град с напълно запазени крепостни стени. Преди вечерята в „Л’Еспланад“, най-добрия ресторант в района, четиримата се разходиха по стените и се наслаждаваха на гледката на потъващата в здрач долина на река Дордон.

Одил се държеше като същински турист и помоли един непознат да ги снима с мобилния й телефон. Вятърът си играеше с късата й полупрозрачна рокля, която не подхождаше особено за мразовитата есенна вечер. Одил изглеждаше мургава и знойна, подобно на някаква съвременна звезда от матинетата. Юг внимателно следеше поривите на вятъра и за награда успя да зърне бедрата й, че и по-нагоре. Тогава обаче забеляза големи черни и сини петна по краката — свежи синини, които изглеждаха болезнени.

Люк се държеше като любезен джентълмен и водеше със Сара неутрални разговори за останките от първоначалната архитектура на градчето от тринайсети век. По-късно, когато Юг му подшушна за синините на Одил, Люк просто сви рамене и каза на приятеля си, че това определено не е тяхна работа.

Самата вечеря бе наистина разточителна и Юг поръча няколко доста скъпи бутилки. Всички пиха доста с изключение на Люк, който с радост прие ролята на шофьор и дисциплината, която вървеше с нея. В края на краищата, до края на разкопките след седмица той беше шеф на Сара, а шефовете определено трябваше да се държат отговорно.

Юг нямаше подобни задължения. Двамата с Одил седяха един до друг и съзерцаваха залеза от масата с изглед към долината. Хвърляха си влюбени погледи, пускаха многозначителни шеги и докосваха ръцете си всеки път, когато се разсмиваха. Сара се включваше донякъде във веселбата, но Люк усещаше у нея някаква невидима бариера, негативна енергия, която бе негово творение.

Юг разказваше мръсен виц, който бе чувал и преди, и мислите на Люк се понесоха в шантава посока. Ако можеше да се върне поне веднъж назад във времето, къде щеше да иде? В онази нощ със Сара в Лез Ейзи преди две години или в Руак преди трийсет хилядолетия? Решението бе осуетено от пристигането на предястията.

Одил не изглеждаше от жените, които обичат да говорят за себе си, но реагираше перфектно на мъж като Юг, който се поставяше в центъра на всеки анекдот и история. Смееше се на шегите му и задаваше насочващи въпроси. Юг страшно се забавляваше и искаше да запамети срещата, така че направи снимки с мобилния си телефон и после го предаде на Сара да го снима как чукват чаши с дамата му.

Едва когато Юг млъкна, за да сдъвче телешкото си, Сара успя да заговори Одил.

— Чудно ми е какво е да живееш в малко селце?

Одил сви устни, сякаш искаше да каже „каквото е, такова“ и отвърна:

— Ами то е всичко, което познавам. Била съм в Париж, така че знам какъв е животът там, но нямам дори паспорт. Живея в една къща през три врати от дома, в който съм се родила — на горния етаж над кафенето на баща ми. Израснах в Руак като някое от твоите растения. Откъснеш ли ме от корените, сигурно ще умра.

Юг преглътна навреме, за да вметне:

— Може би ти трябва малко наторяване.

Одил се разсмя и отново го докосна.

— В Руак има предостатъчно тор. Може би само малко вода и слънце ще са достатъчни.

— Сигурно е трудно да се срещаш с нови хора в малко селце — замислено отбеляза Сара.

Одил размърда пръстите на лявата си ръка.

— Виждаш ли, няма пръстен. Права си. Точно затова исках да работя за вас. Не, не за да се омъжвам! А за да срещам нови хора.

— Какви са впечатленията ти досега? — попита Люк.

— Всички сте толкова умни! Много стимулираща среда.

— И за мен — обади се Юг и напълни чашата й с усмивка, която бе почти похотлива.

На връщане Сара мълчеше, но двамата подпийнали на задната седалка не спираха да бърборят. Люк забелязваше в огледалото ту целувка, ту опипваща ръка. Когато приближиха манастира, чу Юг да я моли шепнешком да остане с него.

— Не — прошепна Одил в отговор.

— А утре?

— Не!

— Защо, да не живееш с някого?

— Не.

— О, стига де.

— Старомодна съм. Излез още няколко пъти с мен.

Юг седеше на походното си легло и гледаше как приятелят му се съблича, докато остана по гащета, и мие зъбите си.

Самият той остана облечен.

— Няма ли да си лягаш? — попита Люк.

— Трябва да я видя — изстена Юг.

— Ох, за Бога!

— Видя ли онези крака?

— Все едно съм се върнал в университета. През цялото време ги вършеше такива.

— Ти също.

— Може, но пораснах.

— Мислиш ли?

Юг стана и затърси ключовете на колата.

— Виж, доста пи тази вечер — сгълча го Люк.

— Нищо ми няма. Ще карам бавно и ще държа прозореца отворен. Свежият въздух е мой приятел. А ти приятел ли си? — Заваляше думите, за да му е по-лесно.

— Да, Юг, приятел съм. Ще те откарам.

— Не, нищо ми няма, повярвай. Имаш да ръководиш разкопки.

Препираха се още известно време, докато накрая Люк се предаде.

— Внимавай — предупреди го той.

— Ще внимавам. Не ме чакай.