Десетата зала

Събирането бе необичайно събитие за скромен приорат като Сен Марсел. Разположен сред гъста гора, далеч от река Саона, той не беше пригоден да посрещне наплива поклонници. Те пристигаха от всички посоки на Франция и никой не можеше да каже със сигурност как тези толкова различни хора бяха научили за наближаващата смърт на един-единствен човек.

Абелар, великият учител, философ и богослов, лежеше на смъртния си одър.

Имаше подопечни, ученици и почитатели от всички места, на които се бе спирал през живота си — Париж, Ножан сюр Сен, Руак, манастирите „Сен Дени“ и „Сен Жил дьо Рюи“, от „Параклет“ във Ферьо Кинси, както и от неговото последно убежище край Клюни. Беше прекарал живота си в учене и скитане, мислене и писане, и ако не беше ужасната бяла чума, охтиката, която ядеше дробовете му, щеше да продължава да привлича множество последователи. Толкова силно бе обаянието му.

Лечебницата малко се различаваше от селска колиба със сламен покрив и на отъпкания участък между нея и параклиса около четирийсет души се бяха установили на лагер, за да се молят, да разговарят и да го посещават по един или двама.

Пътят от Руак до Сен Марсел беше двайсет и четири годишно изследване на живота и любовта. След като здравето и духът му се възстановиха, Абелар напусна Руак и отиде в манастира „Сен Дени“, където заживя като бенедиктински монах и навлезе в изключително богат период на медитация и писане. Именно там той съчини не само противоречивия си трактат върху Светата Троица, който така притесни ортодоксалната Църква, но и продължи да пише любовните си писма, всяко по-страстно от предишното, до любимата си Елоиз, която все още се намираше в убежището си в Аржантьой.

Беше изключително плодовит. Любознателността му, острата като рапира интелигентност и безграничната му енергия го караха да оспорва, проучва и разтърсва установената мисъл до основите й. И всеки път, когато духът му униваше или темпото се забавяше, той излизаше с плетената си кошница из полета и ливади да събира билки и ягоди за голямо забавление на останалите монаси, които нямаха представа какво прави той с растенията.

Абелар имаше нещо като своя лична троица, която заемаше всичките му мисли — теология, философия и Елоиз. Относно първите две малцина имаха достатъчно ум, за да премерят сили с него или да споделят интелектуалните му наклонности. Относно третото всеки мъж можеше да разбере копнежите му.

Елоиз, милата Елоиз си остана любовта на живота му, пътеводната светлина на далечно възвишение, която го приканваше да се върне у дома. Но тя беше сложила булото и дрехата и сега цялата й преданост бе към Христос. Можеха само да си разменят писма, в които изливаха страстта си един към друг.

Нито той, нито Бернар от Клерво биха могли да си представят, че нововъзникналата враждебност на духовника към Абелар ще изгради моста, който щеше да обедини злочестите любовници.

Когато напусна Руак и се завърна в Клерво с излекувано тяло и разстроен дух, Бернар горчиво съжаляваше за решението на брат си Бартомио да не се откаже от дяволското вариво. Сега обвиняваше най-много Абелар за развоя на събитията, защото никой от участниците в цялата тази история не беше с по-обхватен ум и по-убедителен от евнуха. Горкият му брат беше само една пионка в ръцете му. Истинският злосторник бе Абелар.

Именно затова той използва своята все по-разширяваща се сфера на влияние, за да държи под око монаха ренегат, и когато в ръцете му попадна трактата на Абелар върху Светата Троица, той се хвана за изказаните ереси, както ги виждаше, и настоя да бъде призован на папския събор в Соасон през 1121 г., за да отговаря лично за писанията си.

Там Бернар гневно го запита дали не твърди, че Отец, Син и Свети Дух са отделни и всеки от тях съществува поотделно? Нима Единственият Бог за него е само абстракция? Да не би дяволското вариво да го е лишило от ум?

С доста голямо задоволство Бернар научи по-късно, че Абелар бил принуден от папата да изгори книгата си и да се върне в немилост в „Сен Дени“. Горчивите семена бяха посети. Монасите от манастира сметнаха за нужно да се отърват от Абелар и ереста му и той заживя като отшелник в едно затънтено селце в околностите на Троа, известно като Ферьо-Кинси. Там заедно с малка група последователи основа нов манастир, който нарече „Оратория на Параклета“. Параклет — Свети Дух. Пръчка в окото за обвинителите му.

Мястото подхождаше на Абелар. Беше затънтено, недалеч имаше хубав извор, плодородна почва и достатъчно дървен материал за построяването на църква. И за негова радост, в околностите се срещаха в изобилие упойващи лози, див ечемик и бодливо грозде.

Когато основните части на манастира бяха построени и имаше параклис и квартири, той направи нещо, което не би могъл, ако не беше абат на това място — извика Елоиз.

Тя дойде от Аржантьой в теглена от коне каруца в компанията на няколко монахини.

Макар и облечена в простата дреха на сестра, Елоиз бе също толкова пленителна, колкото я помнеше.