Десетата зала

Ти искаш от мен да се откажа от дълга си и да принадлежа изцяло на Бог, на когото съм посветена. Как мога да направя това, когато ме плашиш с опасенията си, които мъчат ума ми денем и нощем? Когато злото ни заплашва и е невъзможно да го избегнем, защо да се отдаваме на безполезния страх от него, който е по-мъчителен и от самото зло? Каква надежда ми остава, след като те загубих? Какво може да ме задържи на земята, когато смъртта ми отнеме всичко, което ми е било мило тук? Отказах се без трудности от всички наслади в живота, запазвайки единствено любовта си и тайното удоволствие да мисля непрекъснато за теб и да научавам, че си жив. И в същото време, уви! — ти не живееш за мен и не смееш да ме приласкаеш дори с надеждата, че ще те видя отново. Това е най-голямото ми нещастие. Небето ми заповядва да се отрека от фаталната си страст към теб, но — о! — сърцето ми никога не ще може да се съгласи с това. Сбогом.

В нейно отсъствие Абелар отново се посвети изцяло на писането, преподаването и горещата молитва. Винаги беше магнит за учениците с най-добрите умове, и сега те го откриваха в „Параклет“.

Но Бернар, който вече беше приел изцяло ролята на възмездието, също го намери — или по-точно прочете новите му писания. Абелар преподаваше и пишеше вече от няколко години, но възгледите му за Светата Троица отново го сблъскаха с ортодоксалните гледища и към 1125 г., благодарение на далечната, но мощна ръка на Бернар, позицията му в „Параклет“ стана несигурна.

Абелар извика още веднъж Елоиз, като я уверяваше, че става въпрос за важна работа, а не за страст. Това бе полуистина, тъй като страстта му се бе разгоряла още по-силно.

Каза й, че са му предложили да застане начело на манастира „Сен Жил дьо Рюи“ в Бретан и че е приел. Да, Бретан бе далеч, но можел да започне отново, по-далеч от сферата на влияние на противниците му. Имал много за писане и още повече за научаване, а енергията и амбициите му никога не са били по-големи. И можел да посещава детето им Астролаб, което от самото си раждане живееше в Бретан при сестрата на Елоиз.

А най-главното остави за накрая. Нежно и в същото време властно положи ръцете си върху раменете на Елоиз и й даде титлата игуменка на „Ораторията на Параклета“. Манастирът вече бе неин. Той щял да се завърне тук едва след смъртта си.

Тя заплака.

Сълзи от мъка по изгубената им любов, по дъщеря й, която не познаваше майка си.

Но същевременно и сълзи от радост за чудодейния триумф на Абелар над жестоката ръка на чичо й и за неукротимия му дух и жизненост.

Сестрите й бяха призовани от Аржантьой в новата им обител. Братята на Абелар щяха да освободят „Параклет“, така че манастирът да бъде изцяло женски.

По време на литургията той официално я ръкоположи за игуменка и й предаде копие на монашеския устав и baculum, свещеническия жезъл, който тя пое здраво, без да откъсва очи от неговите.

А по-късно, докато той яздеше на запад и си мислеше, че никога вече няма да я види, тя преглътна сълзите си и спокойно отиде в параклиса, където монахините я чакаха да поведе първата вечерня.

Абелар не се задържа дълго в Бретан. Превърна тъгата и отчаянието си в авторитарен стил на управление и бързо се отчужди от новото си паство, което очакваше от него да бъде небрежен водач. Пишеше трескаво, молеше се с гняв в очите, жестоко съкрати дажбите на монасите и ги караше да работят като добитък. Единствената му утеха бе епизодичното пиене на чая на просветлението, който го спасяваше от мъчителите и подсилваше увлечението му. Но отново разбра, че е време да продължи нататък, когато събратята му в „Сен Жил дьо Рюи“ изразиха неудоволствието от властното му управление, като се опитаха да го отровят.

Така започна последната глава в живота му, петнайсет перипететични години, през които се подвизаваше в Нант, Мон Сен Женевиев и отново в Париж, където събираше ученици така, както катерицата събира жълъди. И където и да отидеше, гледаше да има добър запас от своите безценни растения и плодове — не минаваше нито седмица без да си позволи доза от тях.