Десетата зала

Капризите на съдбата не му позволиха да живее в брачно блаженство с единствената си истинска любов и Абелар смяташе, че няма какво да губи със свободното изразяване на възгледите си. С всеки следващ трактат, с всяка следваща книга той се обръщаше против църковните традиции с могъщия си разум и всяка негова публикация в крайна сметка се озоваваше на писалището на Бернар, който стъпка по стъпка бе станал богослов, отстъпващ по влияние единствено на папата.

В „Sic et Non“

10

Абелар представи една почти пародия на ортодоксалното църковно управление и направи да изглежда така, сякаш отците на Църквата не са можели да се изразяват ясно. Бернар скърцаше със зъби, но сама по себе си книгата не беше подсъдна. Накрая обаче Абелар престъпи границата, поне според Бернар. Бернар смяташе, че с „Expositio in Epistolam ad Romanos“

11

евнухът плюе в краката на Църквата, като отрича самите основи на Изкуплението. Нима Христос не е умрял на кръста, за да изкупи греховете на хората, умирайки вместо тях? Не и за Абелар! Той твърдеше, че Христос е умрял, за да спечели сърцата на хората чрез примера на помиряващата любов.

Любов! Това вече бе прекалено.

Бернар насочи цялото си влияние към задачата да смаже Абелар веднъж завинаги. Времето за личните предупреждения бе отминало и той отнесе въпроса до епископите на Франция. Абелар бе призован на събора в Санс през 1141 г., за да защити позициите си. Той предположи, че ще има възможност да се изправи открито срещу обвинителя си, да дебатира със стария си приятел и да премери сили с него по същия начин, по който го бяха правили по време на възстановяването им в Руак.

Когато пристигна в Санс, Абелар за свой ужас научи, че предишната вечер Бернар се е срещал насаме с епископите и че резултатът вече е предрешен. Нямаше да има никакви публични дебати, но съборът се съгласи да позволи на Абелар да се защити, като се обърне директно към Рим.

Абелар така и не стигна дотам.

Бернар се погрижи папа Инокентий II да потвърди присъдата на събора в Санс, преди Абелар да излезе от Франция — не че имаше някакво значение, защото няколко месеца преди това един от учениците на Абелар се бе изкашлял в лицето му и беше посял охтиката в дробовете му.

Няколко седмици след събора в Санс той се разболя. Отначало се появиха треската и нощните изпотявания. След това дойде ред на пристъпите раздираща кашлица. Зелените храчки от дробовете му придобиха розов оттенък, после се изпъстриха с червени жилки, докато не се превърнаха в алени изблици. Апетитът му изчезна като водата в пресъхнал кладенец. Теглото му намаля.

Изгуби дори желание за червения си чай.

Почитаемият Пиер, абат на Клюни, стар колега и благодетел, се намеси, когато Абелар премина през манастирските порти, настоявайки да продължи към Рим за аудиенция със светия отец.

Пиер му забрани да пътува и го накара да пази леглото. Издейства от Рим смекчаване на присъдата и прекърши дори желанието на Бернар да го преследва, когато му каза, че Абелар умира. Нима по-нататъшното гонение на монаха не е безсмислено и жестоко, попита той, при което Бернар въздъхна дълбоко и се съгласи.

През зимата и в началото на пролетта силите продължаваха да напускат Абелар. Пиер смяташе, че приоратът Сен Марсел, който бе дъщерен на Клюни, е по-спокойно място с повече грижовни ръце и Абелар беше изпратен да умре там.

На поляната се появи процесия монахини на коне. Априлската вечер бе ветровита. Мъжете в лагера зарязаха приготвянето на храната и се изправиха на крака. Чу се мърморене. Порив на вятъра свали качулката на жената, която яздеше с изправен гръб на седлото, и отнесе воала й. Тя имаше дълга сива коса, сплетена на дълга плитка.

По-късно през деня настъпи внезапна суматоха и група мъже от кралската гвардия властно влязоха в приората. Бартомио ги посрещна, размени няколко думи с капитана им и пребледня.

— Кога? — попита той.

— Не е много далеч зад нас. Може би след час. А ти кой си?

— Брат му — промълви Бартомио. — Аз съм братът на Бернар от Клерво.

Един от войниците отвори вратата и Бернар излезе от изящната си карета. Изглеждаше блед и изпит. Беше на петдесет и две, но изглеждаше по-възрастен. От тежестта на високия пост и годините спартански живот кожата му бе станала отпусната и жълтеникава, крайниците му бяха сковани от артрит. Огледа критично дрипавия лагер на поклонниците и насъбралите се духовници и книжници, мъже и жени.

Дали и аз ще имам толкова обожатели преди да умра, помисли си той. После попита заповеднически на висок глас:

— Кой ще ме отведе да видя Абелар?

Бартомио го приближи. Погледите на двамата се срещнаха за момент, но Бернар поклати глава и се извърна, ала после отново се взря в него.

— Здравей, Бернар.

За миг се ядоса на това фамилиарничене. Той бе абат на Клерво. Папските легати търсеха съветите му. Беше седял до папите и сегашният свети отец ценеше мнението му повече от мнението на всеки друг. Той беше основател и благодетел на Ордена на тамплиерите. Бе изцерил тежките разпри в Църквата. Кой е този монах, че си позволява да се обръща към него по име?