Десетата зала

Отново се вгледа в очите му. Кой е този човек?

— Да, аз съм — каза Бартомио.

— Бартомио? Не може да си ти. Ти си млад.

— Има и друг, още по-млад. — Бартомио се обърна към лагерния огън. — Нивар, ела тук.

Нивар пристигна тичешком. Бернар не го бе виждал половин живот, но най-малкият му брат би трябвало вече да е прехвърлил четирийсет. Не можеше да бъде този висок и мускулест младеж пред него.

Тримата се прегърнаха, но прегръдката на Бернар бе несигурна и предпазлива.

— Не се вълнувай. Всичко ще ти бъде обяснено, братко — рече Бартомио. — Побързай, ела да видиш Абелар, докато още диша.

Когато Бернар и Бартомио влязоха в къщата, Елоиз се обърна да сгълчи натрапниците, но разбра, че е пристигнал високопоставен човек.

Изправи се и се опита да целуне пръстена на Бернар, но той я подкани да продължи бдението си.

— Ваше преосвещенство, аз съм…

— Ти си Елоиз. Игуменката на „Параклет“. Зная за теб. Чувал съм за ума и благочестието ти. Как е той?

— Отива си. Елате. Още има време.

Елоиз докосна кокалестото рамо на Абелар.

— Събуди се, скъпи. Дошли са да те видят. Твоят стар… — Погледна въпросително към Бернар.

— Да, наречи ме негов стар приятел.

— Старият ти приятел Бернар от Клерво е дошъл да бъде с теб.

Немощната, подобна на пухтене кашлица показа, че се събужда. Бернар изглеждаше шокиран от вида му — не защото беше кожа и кости, а защото изглеждаше толкова млад.

— И Абелар също! — изсъска той.

Бартомио стоеше в ъгъла, скръстил ръце на гърдите си. Кимна.

Абелар успя да се усмихне. Беше се научил да шепне, използвайки повече гърлото си, отколкото диафрагмата, за да не предизвика пристъп на кашлица.

— Да не си дошъл да пуснеш тежест на главата ми и да ме довършиш? — пошегува се той.

— Дойдох да изразя уважението си.

— Не винаги си давах сметка, че ме уважаваш.

— Като човек имаш цялото ми уважение.

— А възгледите ми?

— Те са друг въпрос. А и вече приключихме с тези спорове.

Абелар кимна.

— Запозна ли се с Елоиз?

— Едва сега.

— Тя е добра игуменка.

— Сигурен съм.

— И добра жена.

Бернар премълча.

— Обичам я. Винаги съм я обичал.

Абатът се усмихна смутено.

Абелар помоли двамата с Бернар да останат насаме и когато Елоиз и Бартомио се оттеглиха, му направи знак да приближи.

— Мога ли да ти кажа нещо като приятел на приятел?

Бернар кимна.

— Ти си велик човек, Бернар. Изпълняваш всички тежки религиозни задължения. Постиш, бдиш, страдаш. Но не понасяш лесните — ти не обичаш.

Старецът се свлече на стола до леглото и очите му се напълниха със сълзи.

— Любов. — Произнесе думата, сякаш беше на някакъв чужд език. — Може би си прав, стари приятелю.

Абелар му намигна лукаво.

— Прощавам ти.

— Благодаря — отвърна Бернар с нотка на веселие. — А искаш ли ти да се изповядаш пред мен?

— Не съм сигурен, че ми е останало време да изповядам всичките си грехове. Не сме се виждали от онази нощ в Руак, когато пийнахме малко чай.

— Да, чаят.

Абелар получи пристъп на кашлица и изцапа кърпата с кръв.

— Нека да ти разкажа за чая — рече той, след като отново овладя дишането си.

Два дни по-късно Абелар беше мъртъв.

Елоиз откара тялото му обратно в „Параклет“ и го погреба на една малка могилка недалеч от параклиса.

Самата тя доживя до дълбока старост и през 1163 г., според собствената й воля, беше погребана до него, сигурна, че двамата ще почиват вечно един до друг.

28.

Вторник, по обяд

Пътуването до Пале Роял беше кратко и не даде на Люк много време да размишлява върху чутото току-що.

Възможно ли бе да има връзка между ръкописа от Руак и хаоса и касапницата от настоящето? Как можеше чудатият разказ на един монах от дванайсети век за отвари и монашески интриги да премине през столетията и да засегне неговия живот?

Когато приключи с превеждането от латински, Исак беше много развълнуван.

— Знаеш ли, Люк, не зная за какви бъркочи и варива пише Бартомио, но независимите сведения на очевидец за романа между Абелар и Елоиз са безценни — каза той.

— Трябва да си сложа търговската шапка. Ако ръкописът се намери, с най-голямо удоволствие бих посредничил за продажбата му на някой музей или на държавата.

— Надявам се да се намери. Но така или иначе, решението ще бъде на манастира. Томът е негова собственост.

Исак кимна и обеща на Люк, че ще се свърже с него веднага щом получи нов дешифриран текст. Разбраха се да се видят и на вечеря. Щяха да ядат и пият в памет на Юг. И двамата искаха този прощален помен.