Десетата зала

За пореден път се опита да открие Сара по телефона — това вече се бе превърнало обсебващ и безплоден навик. Обедният трафик не бе натоварен. Плас дьо ла Конкорд бе широк и великолепен както винаги. Погледна разсеяно кокалчетата на ръката си. Зачервяването бе намаляло още повече; новите хапчета определено действаха. Чувстваше се едва ли не виновен, че ги гълта. Бяха загинали хора. Сара беше изчезнала, а той се грижеше за някаква си незначителна инфекция. Ядоса се на себе си и в следващия миг гневът премина в меланхолия, сякаш някой бе превключил някакъв физиологичен ключ. Скри лице в длани и разтърси глава, за да пропъди демоните. Но не можеше да си позволи да се въргаля в собственото си нещастие. Имаше работа за вършене.

Морис Барбие се беше съгласил веднага да се срещне с него. Този човек се беше сраснал с преструвките си. Докато Айнщайновата коса и вратовръзка го бяха карали да изглежда донякъде като денди на средна възраст, на стари години започнаха да му отиват. Кабинетът му в министерството също беше израз на несъзнателната му показност — претъпкан с най-различни архаични артефакти и предкласически произведения на изкуството, заети от хранилищата на Лувъра, екстравагантен спектакъл, който с напредването на възрастта започваше да изглежда все по-малко нелеп.

Барбие беше спокоен и сериозен. Сложи ръка на рамото на Люк и го поведе към позлатения шкаф с питиетата.

Люк се отпусна, когато видя, че ще бъдат сами.

— Мислеше си, че ще поканя и Марк Абенхайм ли? — попита с лукава усмивка Барбие.

— Честно казано, да.

— Твърде много те уважавам, за да ти играя политически номера. Той дори не знае, че си тук.

— Имам нужда от помощта ти — каза Люк.

— Стига да мога, ще направя каквото и да било.

— Върни ми пещерата.

Барбие отпи деликатно от шерито си и погледна към масивната етруска урна в ъгъла, сякаш търсеше сила от изобразените върху нея копиеносци.

— За съжаление, това не мога да направя.

И тогава Люк разбра, че е изгубил. Макар и натъжен, Барбие изглеждаше непреклонен. Но Люк не можеше просто да се предаде, да си допие питието и да си тръгне. Трябваше да се бори.

— Морис, не вярвам да си приел на сериозно глупостите, че нещастията по време на разкопките са резултат на неизпълнени задължения или некадърно ръководство!

— Държа да знаеш, че не вярвам в това.

— Тогава защо?

— Защото в случая се сблъскваме с проблема за възприятието срещу реалността. Имиджът на Руак беше опетнен преди още да успеем да го изградим. Нито една статия в списанията и вестниците няма да пропусне да спомене смъртните случаи. Ще се появят идиотски писания в интернет за проклятието на Руак. Нещастията засенчват важността на археологическите данни и ми е трудно да се справя с това. Самата госпожа министър нареди оценяване на условията за безопасност на обекта и, между другото, ще бъдеш разпитван от повече юристи и чиновници, отколкото можеш да си представиш. С това искам да кажа, че възприятието се е превърнало в реалност. В губеща позиция си.

— Не се и съмнявам, че Абенхайм е оформил тази позиция в министерството — с отвращение отбеляза Люк.

— Разбира се, че той. Няма да те лъжа и ти казвам, независимо дали ще ми повярваш или не, че се застъпвах за теб — докато махалото не се люшна твърде далеч. Така че — да, накрая гласувах за отстраняването ти. Безпокоя се за бъдещото финансиране. Пещерата е по-важна от отделния човек, бил той и нейният откривател.

— Да не смесваме една трагедия с друга. Сърцето ми и без това вече е разбито. Изгубването на Руак направо ще го разкъса.

Още една глътка шери, после чашата бе оставена на масата.

— Съжалявам.

Люк стана и взе куфарчето си.

— Има ли някакъв начин да променя решението ти?

— Би било истинско чудо.

Люк се върна в хотела си. Имаше повече време да убива до вечерята, отколкото му се искаше. Просна се на леглото и извади записките, които си бе водил по време на превода на Исак.

Споменаването на червения чай.

Бодливо грозде, див ечемик и упойваща лоза.

Отново и отново.

Подобно на страдащ от амнезия, който излиза от мъглата на забравата, Люк си спомни за последния разговор в понеделник сутринта, преди животът му напълно да се разпадне. В коридорите на болница „Нъфилд“, до радиологичното отделение. Фред Прентис. Бяха разговаряли за дивия ечемик и някакъв вид гъба. После дойде обаждането на абат Мено. И адът.

Какво друго беше научил Прентис за тези растения?

Номерът на болницата беше отпечатан на изписаните шишенца антибиотици. Набра го и помоли да го свържат със стаята на д-р Прентис. Съдейки по нараняванията му, би трябвало все още да е хоспитализиран.

— Прентис, казвате? — повтори болничният оператор.

— Да, доктор Фред Прентис.

— Мога ли да попитам дали сте роднина?

— Да, зет съм му — излъга той.

След дълго чакане телефонът отново зазвъня. Някаква жена се представи за главна сестра на ортопедията и го попита дали той се интересува за д-р Прентис.

Предпазливият тон на гласа й го разтревожи. Жената отново го попита дали е роднина.

— Негов зет съм.

— Разбирам. Направи ми впечатление френският ви акцент. Не можем да даваме сведения на всекиго.