Диамантите са завинаги

На следващата вечер отпътуваха за „Джей Еф Кей“ и тя усети как гърдите й се изпълват с дива тръпка. „Ще се омъжа за този красив, великолепен мъж — мислеше си, докато го гледаше. — Започвам нов живот.“ Нямаше търпение да сподели новината с някого, с човек, който я обичаше и щеше да бъде щастлив. Колкото и да беше странно, си помисли за Анри.

Значи трябваше да поиска развод. Знаеше, че това ще го съсипе. Притесни се за черните настроения, в които изпадаше. Той не можеше да се овладее и просто потъваше. Прииска й се да го прегърне, да го утеши. Но това вече не беше нейна работа.

2012 г.

След като остави Тоби и Джеф в хотела, на Кейт й се прииска да има още някоя задача, която да свърши, за да не мисли за пръстена. Само че нямаше какво, освен да се прибере у дома и да продължи да търси.

Завари зет си Джош да рита с момчетата в задния двор.

— Е? — попита той. — Как го приеха?

— Още не съм им казала — отвърна тя, малко подразнена от любопитството му.

През мрежестата врата чу Дан да пее Марвин Гей, докато миеше чиниите от закуската. Баща й беше невероятен готвач, докато бяха малки. Работата му даваше най-голяма свобода, затова си беше вкъщи с тях по-често от майка им и обикновено им приготвяше вечеря. Сега Кейт готвеше, а Дан вдигаше масата и чистеше. Опитваха се да създадат партньорство на базата на равноправие, въпреки че родителските грижи я караха да разбере колко е трудно. Когато обличаше Ейва, Дан, без да се замисля, й обуваше два различни чорапа. Когато й миеше косата, използваше четиринайсет пъти повече шампоан от необходимото.

Въпреки това Кейт не можеше да си представи как ще се справи без него. Имаше две приятелки в Бруклин, които бяха решили да имат деца без партньори — едната щеше да осинови, а другата се беше спряла на донор на сперма. Кейт никога не би се престрашила.

Влезе в кухнята.

— Казвай? — погледна я той с надежда.

— Не им казах.

— Добре. Това е добре. Тъкмо ще имаме повече време.

Тя сви рамене.

— Просто не разбирам как е възможно пръстенът да изчезне просто така. Нали не мислиш, че съм го скрила, без да се замисля? Нещо подсъзнателно?

Дан се разсмя.

— Нали не си?

— Наистина не съм! Знаеш какво е отношението ми към диамантите.

— Да, и има защо.

— Благодаря ти. — Тя сниши глас: — Мислиш ли, че някое от децата го е взело?

— Оливия ли? — попита той.

— За нея си мислех. Как ще се справим с тази работа?

— Ако е у нея, сигурно вече се разкъсва от чувство за вина и по някое време ще го върне.

— Надявам се. Познай колко струват пръстените.

Той сви рамене.

— Четиринайсет бона всеки.

Изражението му я ужаси.

— Мама му стара! Трябва да го намерим.

— Знам.

Неочаквано всяка салфетка, връзка за обувки и кутия с играчки сякаш имаше за цел да скрие пръстена. Кейт отвори чекмеджето, в което държеше всякакви боклуци, извади старите отвертки и марки, кутия с картонени кламери, няколко магнита с букви, които бяха изпопадали от хладилника.

— Да не би да мислиш, че е там? — погледна я скептично Дан.

— Не знам.

Той наля кафе в една чаша.

— Вземи, пийни си — настоя и я целуна по врата, когато й го подаде.

— Струваш ми се много по-ведър от мъжа, до когото се събудих тази сутрин — отбеляза тя.

— Радвам се за тях — рече Дан. — Просто си мислех, че бракът им може да се окаже единственият светъл лъч в иначе ужасното хилядолетие.

— Да, след като последното десетилетие беше повлияно от тероризъм, геноцид, криза, цунами, урагани, земетресения, война и мъчения, бракът изглежда съвсем невинен в сравнение с тях.

— Забрави да споменеш смъртта на магазина за плочи.

— А, да, и това.

— Не че деветдесетте бяха върхът — рече той. — Родни Кинг, Колумбайн. Уейко. Бомбата в Оклахома Сити. О Джей Симпсън.

— Да. И всички те ми се струват нищожни в сравнение с това последно десетилетие.

— Така си е. Слушай, никога не позволявай някой да каже, че не сме жизнерадостна двойка.

Тя се ухили.

— Два слънчеви лъча.

Пощата, получена този ден, бе поставена на масата. Тя я прегледа — сметка за мобилен телефон, покана за рожден ден на една от приятелките на Ейва и няколко безполезни листовки до госпожа Даниъл Уестли. Фактът, че не бяха женени, не пречеше на хората да я наричат с фамилията на Дан или да го наричат неин съпруг. В повечето случай тя нямаше много против.

Първия път, когато Ейва се разболя — още беше бебе, — Кейт я закара по най-бързия начин в Спешното в Бруклин. След като попълни необходимите формуляри, жената зад гишето заяви студено:

— Бихте ли ми казали каква се падате на това дете?

— Аз съм й майка.

— Тя има две фамилни имена — отбеляза жената. — Системата ни не може да обработи тази информация, изберете само едното. — Сякаш се беше върнала в 1952-ра. Сякаш десетки омъжени жени не запазваха моминските си имена и не даваха фамилии с тире на децата си.