Диамантите са завинаги

Във вторник се любиха в хотелската му стая, а на Анри каза, че ще ходи на лекар. Пи Джей си заминаваше в събота вечерта и това тежеше и на двамата. В сряда не можа да се измъкне. Не спря да мисли за него, за устните и ръцете му, за всяка дума, която си бяха казали през изминалата седмица.

До четвъртък не спомена за предложението му.

— Нали знаеш, че ако замина с теб, ще се откажа от всичко? От целия си живот.

— Знам — отвърна той.

— Няма ли да е твърде голямо напрежение за мъж на твоята възраст?

— Ти си единствената жена за мен — увери я той. — Сигурен съм.

— Ами ако това се промени?

— Няма.

— Ами горкият Анри? Какво ще му кажа?

— Мислех, че всички французи имат извънбрачни връзки и половинките им нямат нищо против — отвърна той.

— Гледал си прекалено много филми. А и това не е просто извънбрачна връзка.

Делфин се разплака. Когато той я попита защо плаче, тя каза, че не знае, но истината бе, че бе влюбена. Току-що беше осъзнала, че се замисля дали да не замине с него.

Прииска й се да имаше поне една добра приятелка, на която да позвъни и да поиска съвет. Тя обаче беше прекъснала връзките с малкото си приятелки от университета, след като те се омъжиха и родиха деца. Когато се запозна с Анри, беше съвсем сама на света, а сега имаше само общите им познати. Прииска й се да поговори с баща си, дори се замисли дали да не отиде на гроба му, но нямаше смисъл. Отговорите, които можеше да й даде, бяха в миналото. Налагаше се да реши сама.

В петък отново си остана вкъщи, за да размисли. Разходи се из Париж, опитваше се да разсъждава разумно, като прецени всички възможности. Щеше да се възползва от шанса и да рискува всичко — и брака си, и бизнеса, и единствения град, който бе наричала дом. Можеше да остави Пи Джей да замине и да се върне към нормалния скучен и еднообразен живот.

Всеки август затваряха магазина. След седмица щяха да заминат за три седмици в провинцията. Къщата щеше да е тиха, както винаги. Делфин не беше сигурна дали ще издържи.

Ако мислеше практично, просто не можеше да изостави съпруга си. Освен това рискът беше прекалено голям. Щеше да преобърне живота си заради мъж, когото познаваше от две седмици. Ако обаче се замислеше за себе си като за зрънце звезден прах сред милиарди други, когато си казваше, че животът й е невероятно кратък и че всичко това няма да означава абсолютно нищо след сто години, беше склонна да рискува. Защо не? Собствената й майка я беше изоставила и тя бе оцеляла. Анри щеше да се възстанови.

У дома си свари чай от липа и лавандула, с какъвто баща й я успокояваше, когато беше дете. Сега обаче имаше нужда от нещо по-силно, затова си наля от скоча на Анри.

Когато той се върна от работа, куфарът й беше готов и тя трепереше. Беше му сипала скоч и му подаде чашата, щом той влезе в хола. Трябваше да му каже веднага, преди да изгуби смелост. Беше решила да не споменава Пи Джей, просто да каже, че има нужда да се разделят за известно време. В мига, в който отвори уста, всичко излезе.

— Трябва да ти кажа нещо — започна тя. — Тъй като няма лесен начин, ще го кажа направо. Влюбена съм в друг. L’Américain. Виртуоза. Прекарах известно време с него и той иска да замина с него за Ню Йорк. Съгласих се. Може и да е грешка, но няма да разбера, ако не опитам. Трябва да опитам.

Анри я погледна объркано за момент, сякаш бе влязъл в грешния апартамент, след това лицето му се сгърчи. Отпусна се на стола зад себе си, като че ли краката не го държаха.

— Усетих, че нещо се е променило — призна той. — Помислих, че си бременна.

След тези думи отпусна глава на ръцете си и Делфин усети тежестта на престъплението, което вършеше.

— Прости ми — прошепна като глупачка. — Моля те.

Последва ужасен час, може би най-кошмарният в живота й.

Анри не попита абсолютно нищо. Не я помоли да размисли. Просто седеше на стола и плачеше. Най-сетне Делфин го целуна по косата и излезе.

Щом усети свежия въздух навън, я обзе радост. Обърна се и се усмихна на стареца, с когото се размина. Никога не беше изпитвала толкова силни, толкова завладяващи чувства. Сигурно това беше грозен егоизъм, непростим, но неописуемо сладък. Пи Джей я чакаше в брасерито. Когато тя го поздрави, той я сграбчи, завъртя я във въздуха и рече:

— Наистина ще го направим.

— Наистина!

Пусна я на земята и за момент й се стори, че той пропада. Отпусна се на колене и извади пръстен от джоба на ризата си.

— Беше на мама — рече. — Ще се омъжиш ли за мен?

Тя прошепна „да“ и се прегърнаха. Когато Пи Джей плъзна пръстена на ръката й, той иззвъня в семплата златна халка — напомняне, че цялата тази работа е малко нелепа. Как бе възможно да е тук, да обещава да се омъжи за него, след като вече бе омъжена?

Пропъди тази мисъл.

— Да не би да носиш годежния пръстен на майка си навсякъде, в случай че ти се прииска да предложиш брак на някоя? — попита тя.

— Не — отвърна той. — Позвъних на приятел в Ню Йорк и го помолих да ми го изпрати още миналия уикенд.

— Миналия уикенд ли? Но аз не се бях съгласила да дойда с теб миналия уикенд.

Той се ухили.

— Аз обаче много се надявах да се съгласиш.