Диамантите са завинаги

Оттогава винаги когато Кейт зърнеше диамантения пръстен на сестра си, се чувстваше неловко. Не понасяше мисълта, че този общоприет символ на любов и съвършенство е напълно несъвместим със самото естество на брака — дори най-сполучливият брак бе донякъде мърляв и отегчителен. Отхвърляше наложеното схващане, че отношенията могат да са съвършени само защото двама души са стигнали до брак. Докато Мей и Джош не бяха женени, Мей й разказваше за съмненията и страховете си, когато го хванала да разговаря по телефона с бившата си, както и за мнението си, че го намира мързелив и без амбиции. Но всички тези теми отпаднаха след годежа им. Пръстенът и сватбата сякаш й запушиха устата.

Кейт се намести на пластмасовия си стол. Искаше й се да си тръгне, но осъзна, че вероятно ще висят в салона поне още час. Запрелиства поредното списание.

Беше на последната страница, когато получи есемес от Джефри: „Не мога да го направя.“

Не се изненада, макар че преди няколко часа бе изглеждал съвсем спокоен. Явно съмнението бе неизбежна част от преживяването — като се почне от избора на торта и колебанието между диджей и оркестър. Всеки, който изпитваше съмнения, търсеше нея. Кейт обичаше да си мисли, че е заради умението й да изслушва, но осъзнаваше, че просто представлява друга категория — единствено тя не се бе омъжвала и никога нямаше да го направи. Колебаещата се страна можеше да сподели с нея всичко, без да се притеснява, че ще я засегне по някакъв начин.

Мъжете играеха голф във „Феърмаунт“. Досега не бе чувала Джеф или Тоби да се интересуват от голф, но нали бяха сватбари, а сватбарите непременно играеха голф, така както се регистрират в общината, подлагат се на диети и таят задни мисли.

„Идвам да те взема“, отговори тя.

— Трябва да тръгвам — каза на Мей. Ру оформяше косата й на кок.

— Какво? — учуди се Мей. — Защо?

— Джефри е в предстартова треска.

— Аха — отвърна Мей. Пет пъти беше канена за първа шаферка и бе наясно с подготовката. — Ами косата ти?

Още преди няколко седмици се бе опитала да им обясни, че няма нужда да си прави прическа. Вместо да се повтаря, просто каза:

— Прическата ми няма да е от голямо значение, ако останем без един младоженец.

— Ще се справи — увери я Мей. — Нормално е.

— Знам. Все пак трябва да отида. Ще можеш ли да прибереш Ейва вкъщи?

— Разбира се.

— Нали ще останеш с леля Мей и баба? — попита Кейт.

— Аха — отвърна Ейва.

Кейт си помисли колко внимателно двамата с Дан бяха изградили определен начин на живот на дъщеря си — чист въздух, органични плодове и зеленчуци, училище „Монтесори“ от следващата година, макар че още не знаеше как ще плащат за него, полово неутрални играчки, подсказващи, че едно момиче може всичко. Въпреки това сега Ейва изглеждаше по-щастлива от всякога с яркорозовите си нокти и прическа.

Кейт поклати глава и се разсмя на път към колата. Щеше да се тревожи за това някой друг път.

Когато двайсет минути по-късно мина през портала на „Феърмаунт“, завари Тоби пред входната врата. Приближи се до него и спусна стъклото на пасажерското място.

— Благодаря, че дойде — каза той.

— Ти ли пусна съобщението? — попита тя. — Мислех, че е Джеф.

— Аз бях — отвърна той. — Исках да ти пиша бързо, така че никой да не забележи, и съм грабнал неговия айфон.

— Още ли играят?

— Да.

— Какво им каза, като тръгна?

— Казах, че цветарите са се обадили, че има проблем с черешовите цветчета.

— Звучи правдоподобно. Ами хайде. Качвай се.

Настани се до нея и тя му се усмихна. Братовчед й Джеф се бе запознал с него преди около десет години, точно когато Тод я заряза. Джеф и Тоби тъкмо бяха започнали да се влюбват, което при нормални обстоятелства предполага себичност, усамотяване, усещането, че на света сте само двамата. Но понеже тя страдаше, постоянно й отделяха време. Канеха я на вечери в събота, за да не остава сама. Уреждаха й срещи, като единственият им критерий беше човекът да не е обратен и да не е обвързан. Повечето опити бяха катастрофални, но тя оценяваше усилията им.

След четири години срещна Дан и четиримата започнаха да излизат заедно из Ню Йорк. Когато решиха да се преместят, най-голямото й притеснение бе, че ще са далеч от Тоби и Джеф. Но момчетата ги посещаваха през месец-два. Идваха за рождени дни, за четвърти юли и летни излети в планината. След десет години Тоби й бе толкова близък, колкото и Джеф.

— Знам едно много подходящо местенце — каза тя.

Барът представляваше старо дървено бунгало край пътя. При по-висока скорост не се забелязваше. Кейт и Дан бяха спрели там за по бира в деня, когато отидоха за пръв път до къщата. И тогава, както сега, барът бе почти празен. Вътре бяха само барманът и двама местни, седнали в ъгъла под оранжевата неонова реклама на „Буд Лайт“ във формата на каубойска шапка. Беше известно, че старата гвардия като тях не понася юпита като нея да се мотаят из долината.

— Две уискита — поръча тя на бармана. Обърна се към Тоби и забеляза премрежения му от сълзи поглед. — Миличък, какво става?

— Майка ми няма да дойде.

— Какво?