Диамантите са завинаги

Диамантите са завинаги.

Мери Франсес Зерети, 1947 г.

Галавечерята щеше да е пищно събитие. Двеста човека в балната зала на частен лондонски клуб, вечеря и танци, а всички големи клечки в „Де Беерс“ щяха да държат реч. Франсес нито познаваше тези мъже, нито бе разговаряла с тях до тази седмица, макар да бе работила за тях десетилетия. Оказаха се точно каквито си ги беше представяла — любезни хора с достойнство, но малко надменни и определено им личеше, че се къпят в пари.

Седмицата мина неусетно. Бяха дошли хора от „Еър“, които тя не познаваше, както и някои от старите величия, включително Уорнър Шели, който бе почти сляп. Той беше с придружител — като нея, — който да го отвежда до стаята му всяка вечер, за да се увери, че е пъхнал ключа в бравата.

Нямаше спор, че всички до един се бяха радвали на по-добри времена, дори фирмата „Еър“. По време на вечерята снощи тя наблюдаваше директор на двайсет и няколко години, който се обърна към дамата си:

— Господин Янг и господин Рубикам са тръгнали от нашата агенция.

Момичето изобщо не се впечатли.

Сега Франсес седеше в прескъпия си апартамент в „Дорчестър“, кацнала на ръба на леглото и пушеше.

Отпиваше мартини.

Преди десетина минути поръча само напитката от румсървиса. Красив англичанин в спретнат фрак й я донесе на сребърен поднос. Това й се стори декадентско и забележително глупаво. Само че Лу Хагопян й беше казал да си поръчва каквото пожелае, а на тази възраст тя бе готова да се подчини на подобна заповед. Щеше да е доста стресиращо, когато утре си тръгнеше за Пенсилвания и се озовеше в мрачните стаи на дома си, при кучето, което със сигурност се чудеше къде, за бога, се е дянала. Никога не го беше оставяла дори за една нощ.

— Искаме да се чувстваш като истинска Пепеляшка — заяви Хагопян по телефона, след като тя прие предложението да замине.

„Много стара и своенравна Пепеляшка, която няма никакъв шанс да се запознае с красивия принц“, помисли си тя, но отговори съвсем друго:

— Много ти благодаря.

Сега се разсмя, въпреки че се чувстваше нервна. Ако я бяха попитали преди две седмици, щеше да каже, че най-големите приключения в живота й са в миналото. А ето че живееше като кралска особа. Бяха й осигурили лимузина с шофьор за цялата седмица. Всеки ден имаше обяд, всяка вечер — парти, междувременно шопинг и разглеждане на забележителности.

Прииска й се баща й да е жив, за да види. Щеше да е невероятно горд. Ами старата й приятелка Дороти Дигнам от офиса — де да можеше да са заедно сега! Дороти бе починала преди по-малко от година. В некролога й пишеше, че е на деветдесет и две. Както се случваше при много жени, хората разбраха истинската й възраст в деня, когато почина.

Франсес мислеше за нея сутринта, докато бяха на обиколка в централата на „Де Беерс“.

— Погледнете горе — посочи едно от момчетата от пиар отдела, когато пристигнаха пред сградата.

Зрението й беше ужасно, дори с очила, но различи думите, изсечени в камъка над масивната врата: „Диамантите са завинаги“.

— Сигурно много се гордеете — рече той. — Тези думи са признати за едни от най-великите в света на рекламата.

— Знам, че е така — отвърна тя. — Радвам се.

Цяла седмица й повтаряха този комплимент и тя още не беше измислила по-добър отговор. Откакто пристигна, хората от „Де Беерс“ й повтаряха колко много означава работата й за тях. Тя беше невероятно горда, особено на този етап от играта, но в известен смисъл й се струваше, че мами. Същите тези думи не означаваха чак толкова навремето. Да, бяха добри, но никой не подскачаше от възторг. Просто имаха нужда от нещо, с което да оформят рекламата. Потръпна, когато си помисли какво можеше да се случи, ако бяха поискали нещо по-добро — всеки писател в отдела даваше стотици идеи, а най-добрите бяха изхвърляни, както стана с автомобилите „Едсел“.

В края на програмата тази вечер щяха да излъчат кратък филм–хроника за успеха на кампанията и тогава щяха да й дадат думата. Последната дума щеше да бъде на Мери Франсес Зерети. Поне за тази вечер.

До вечерята оставаха два часа. Отчаяно й се прииска да поспи малко. Проблемът беше, че още не беше измислила какво да каже, когато се качи на сцената. У дома на няколко пъти сяда да напише речта си, но все изникваше нещо друго, което привличаше вниманието й. Или някой звънеше на вратата, или даваха нещо интересно по телевизията, или изведнъж забравяше за „Де Беерс“. Тя, разбира се, открай време действаше по този начин. Творческите идеи изникваха, когато чакаше до последния момент — родени от необходимост и страх.

Дали да не започне с това. Може би трябваше да им каже, че съвсем не е великата творческа личност, за която я мислят, и онова, което сега почитат, можеше никога да не бъде създадено.