Диамантите са завинаги

Колко приятно беше да критикува Франция, след като цяла година я беше защитавала. Осъзна, че казаното от него се отнася и за нея. Тя обаче беше извършила истинско безобразие и бе напълно естествено да очаква, че той ще намери начин да й натяква, да не й позволи да забрави.

Горещата вълна беше на първа страница дни наред. Моргите бяха пълни и телата се съхраняваха в хладилни камиони или ги погребваха в анонимни гробове. Министърът на здравеопазването си беше подал оставката, а хората настояваха за още оставки.

Една сутрин Делфин забеляза по-малка статия: дърво на триста двайсет и пет години във Версай, известно като Дъбът на Мария-Антоанета, беше загинало по време на сушата. Делфин се запита какво ли се случваше с нещо толкова важно, след като си отидеше, тъй като не можеха нито да го изгорят, нито да го насекат и преработят за тор на розите. Може би щяха да сложат малка табела на мястото, където е било, или незначителен белег щеше да показва къде се е издигало дървото. Може би с течение на времето щеше да израсне ново дърво.

През септември горещината най-сетне утихна, а с нея и възмущението и спекулациите кой е виновен и какво трябва да научи страната от моралния провал.

Делфин успя да избегне наказанието. След като спаха отделно в продължение на три седмици, Анри се върна в леглото им. Прегърна я.

— Quelles nouvelles? — попита той на следващата сутрин, а тя се усмихна и отпусна длан на бузата му.

Животът отново стана какъвто си беше. Понякога се питаше дали Ню Йорк не е бил просто сън.

Понякога мислеше за пръстена. Неведнъж сънува, че го е намерила, и се будеше с чувство на облекчение. А после на вина, щом осъзнаваше каква е истината. Надяваше се да го е изпуснала някъде в апартамента и някоя сутрин Пи Джей да го открие на килима.

Известно време той й звънеше и изпращаше имейли, но тя не им обръщаше внимание. Смени имейл адреса си и номера на телефона, дори номера в магазина, който не беше променян от времето, когато Франсоа Дюбре го беше инсталирал през 1972-ра. Съпругът й не споменаваше промените, нито пък l’Américain, нито годината, в която бяха разделени.

Единайсет месеца след като се върна у дома, Делфин роди единственото им дете, момиченце, което нарекоха Жозефин.

1987 г.

Джеймс подкара колата по булевард „Мориси“. Наду радиото, завъртя копчето, но по всички станции имаше коледна музика, а той не беше в настроение за нея. Заслуша се за кратко във „Feliz Navidad“

49

, преди да включи касетката, която беше вече заредена.

„Идес ъв Марч“. От високоговорителите гръмна „Автомобил“, въвеждащото соло на хорн, което те караше да се чувстваш десет пъти по-силен, отколкото някога ще бъдеш.

Забеляза патрулката в огледалото за обратно виждане, преди полицаят да надуе сирената. Когато сините светлини блеснаха, сърцето му започна да блъска. Наоколо не се виждаха други автомобили.

— Мамка му, мамка му, мамка му — избълва тихо той. Това е то. Представи си как ченгетата звънят на Шийла. Сега беше крадец, достатъчно глупав да открадне от пациент. Освен етикета престъпник, който щяха да му лепнат, щеше да остане отново без работа.

Отби вдясно. Стори му се, че ще повърне, а трябваше да спусне прозореца и да се държи нормално. Патрулката набра скорост, приближи се и профуча покрай него.

Той въздъхна. Отпусна се.

Все още се чувстваше изтощен, но и някак напомпан. Пръстенът бе като жив в джоба му. Готов беше да се закълне, че има пулс.

Сега вече се почувства отвратен от себе си. Как изобщо се случи? Може би трябваше да изпрати пръстена по пощата, в най-обикновен бял плик. На кого обаче? Ако го заложеше, щеше да вземе парите и така щеше да е най-добре. Но ако го изпратеше, някой можеше да го проследи до него.

Когато пристигна в дома на майка си, наближаваше осем. Натисна дръжката на входната врата и с облекчение видя, че е заключено. Почука и зачака да чуе стъпките й.

Тя отвори по халат.

— Весела Коледа! — започна тя. — Ела на топло. Свали си ботушите! Брат ти вече позвъни.

— Странно. В пет сутринта.

— Сигурно стават рано.

Едно тъпо телефонно обаждане означаваше толкова много за нея, а тъпият му брат се сещаше да й звънне единствено на рождения й ден и на Коледа. Чуваше радиото в съседната стая. Искаше му се да остане. В този момент се почувства разкъсан, както се случваше понякога, между старото си семейство и новото.

— Закъснявам, трябва да се прибера при момчетата — рече той. — Трябва да тръгвам. Искаш ли да дойдеш и да видиш как отварят подаръците?

— Сега ли? — попита тя. — О, не, косата ми е ужасна. Освен това вие четиримата трябва да сте си сами.

Заля го облекчение.

— Добре, както кажеш.

Вдигна нещо, увито във фолио от масичката за кафе. Тежеше ужасно много. Запита се дали Дорис Мълкахи не се е отбила. Едва преди двайсет и четири часа се видяха на нейната алея, а имаше чувството, че са минали месеци.

— Ориенталското момиче отсреща го донесе — посочи майка му. — Много мило, нали?

Джеймс остави пакета.

— Какво е това? Въглища ли?

— Кекс със сушени плодове, предполагам.

— Аха. — Той я целуна по бузата и тръгна.