Диамантите са завинаги

— Аз няма да напъхам Дани в багажника — обеща сериозно Паркър и Джеймс се запита дали не са му минавали подобни мисли.

— Много добре. Недей.

Половин час по-късно децата заспаха сред опаковъчна хартия и тиксо.

Шийла се засмя и се наведе да го целуне.

— Страхотна Коледа.

— Нали?

— Няма да познаеш какво е подарил Джон Траволта на сестра ми. Тя ми се обади, преди да се прибереш.

— Какво? — попита той.

— Телефон за колата.

— Какво? — Не беше чувал някой да има телефон в автомобила си. Такива неща се виждаха единствено в „Живота на богатите и известните“.

— Тъпо — заяви той.

— Знам.

— Според мен ние ще се справим по-добре.

— Какво?

— Има още един подарък.

Тя погледна към пода.

— Така ли? Къде? А, бонбонките „Пез“ ли? Аз ги сложих в чорапите?

Той постави ръка върху нейната.

— Не говоря за „Пез“. — Бръкна в джоба си и извади кутийката. — Това.

Шийла ахна.

— Джеймс Макийн, какво си направил?

Взе я и я отвори предпазливо, сякаш вътре имаше нещо, което можеше да я ухапе. Когато видя пръстена, заговори строго:

— Не можем да си го позволим.

— Продадох форда — обясни той.

— Какво си направил?

— Продадох колата на татко, купих го и дори останаха пари.

Не беше сигурен дали трябваше да казва последното. Тя дали имаше представа колко струва автомобилът и за колко върви пръстенът? Шийла обаче му се стори зашеметена.

— Как ще я продадеш, ти я обичаш?

Разплака се и избърса сълзите от бузите си.

— Вече е продадена — заяви той. — Кажи? Харесва ли ти?

Тя кимна.

— Разбира се, че ми харесва. Погледни го само. Достоен е за филмова звезда.

— Сложи си го — настоя той.

Тя го плъзна на пръста си и двамата го загледаха. Диамантите уловиха блясъка на лампата зад нея и искрици светлина се разпиляха по стената. Това бе пръстенът, който трябваше да й подари още в самото начало, преди четиринайсет години.

— Ще се омъжиш ли отново за мен? — попита той.

Шийла се разсмя.

— Да, Джеймс, ще се омъжа за теб.

Дълго се питаше дали някой няма да го издири и да си поиска пръстена. После обаче се преместиха и спря да мисли за него. Притискаше го тежко чувство на вина, но това се очакваше. Можеше да го понесе. Беше направил каквото трябва.

Две години по-късно, приблизително по същото време, на Коледа на осемдесет и девета, видя тухлената къща отново. Този път във вечерните новини. Позна я веднага и се замисли за онова утро с Морис, който вече се беше прехвърлил като мениджър в Провидънс.

Оказа се, че Ивлин Пиъсол не беше оставила наследството на сина си и снаха си, а на двете си внучки, които живееха на Западното крайбрежие. Те й ходели на гости за един месец всяко лято. Момичетата бяха високи, руси, в средата на двайсетте. Едната каза, че и двете били станали учителки, също като бабата. Описаха я като един от най-благородните хора на света, които са променяли живота на младите към по-добро.

Джеймс усети как сълзите се стичат по лицето му.

Ивлин беше завещала значителна част от парите си за строежа на център за деца в риск в Бостън. До края на живота си, винаги когато разполагаше с повече пари, Джеймс ги изпращаше на центъра на Ивлин. Веднъж Шийла го попита защо и той й каза, че Ивлин Пиъсол била негова пациентка. Направила му впечатление на свястна жена. Отбеляза, че ако е имало човек като нея в живота му, когато е бил дете, може би е щяло да излезе нещо от него.

Не беше цялата истина, но поне донякъде беше така.

2012 г.

От всяко кътче на къщата се носеше невъобразим шум. Мей беше включила сешоара на максимална мощност в банята на долния етаж. Синовете й бяха седнали на стълбището и се биеха. Дан беше под душа и пееше песен от стар анимационен филм, както винаги когато някой се женеше. Беше заразна песничка и след това тя не можеше да си я избие от главата дни наред. „Всички са готови. Всички на сватбата!“

Най-ужасният шум обаче създаваше дъщерята на Кейт, която не спираше да пищи вече петнайсет минути. Оставаха им деветдесет минути, за да отидат до мястото, на което щеше да се проведе церемонията, и Ейва избра точно този момент, за да започне да се тръшка, както никога досега. Кейт обвиняваше Мей, задето й беше дала мини кексчета, а на връщане от фризьорския салон — пилешки хапки от „Макдоналдс“ и ягодов шейк.

Сега дъщеря й се гърчеше на пода в стаята си по гащи на звездички и отказваше да се облече. Рокличката беше просната на леглото, а розовите обувчици бяха на пода, сякаш онзи, който е бил облечен с тях, се беше изпарил.

— Не искам да разнасям цветя — изхлипа тя през сълзи.

— Но ти очакваш този момент от седмици — настоя Кейт. — А колко красива ще бъдеш с роклята!

— Не искам! — изпищя Ейва и потри бурно глава в килима. Кичури от плитката се бяха изплъзнали и сега приличаше на малка горгона.

Макар че беше ставала леля три пъти, преди Ейва да се роди, Кейт се изненада колко много страни от майчинството се научават единствено от личен опит. Най-трудни бяха плачът и истеричното хлипане. Когато Ейва беше съвсем малка, понякога Кейт плачеше с нея, дори когато се опитваше да я успокои. Страхуваше се, че бебето ще се задуши, ако не си поеме дъх, страхуваше се от какво ли не.