Диамантите са завинаги

Сега вече беше по-лесно, тъй като Ейва беше напълно оформено човече, което говореше и можеше да мисли. В момента обаче Кейт нямаше представа какво да направи. Никога не беше виждала дъщеря си толкова разстроена.

Ефектът от уискито, което изпи с Тоби, започваше да отшумява и тя усети леко главоболие. Прииска й се да си полегне.

Ейва се тръшна по гръб, изрита я и на устата й се появи пяна.

— Няма да нося цветя! Няма!

Майката на Кейт мина по коридора, облечена в костюм с патладжанен цвят, на токчета, притиснала мобилен телефон до ухото си. Погледна осъдително Кейт, сякаш Ейва се глезеше по време на среща на борда в кабинета й, а не в собствената си стая.

Кейт се оплези и Ейва млъкна.

— Мамо, ти се оплези на баба.

— Точно така.

Кейт привлече Ейва в скута си, преди тя да започне отново. Бузите на дъщеря й бяха червени и горещи от плач и Кейт притисна хладните си пръсти към кожата й.

— Миличка, защо не искаш да носиш цветята?

Кейт очакваше тя да каже нещо важно, като: „Не ми харесва, че момичетата носят бухнали розови роклички, мамо“ или пък: „Реших, че сватбите не са за мен“.

Ейва подсмръкна и заговори тъжно:

— Оливия каза, че било за бебета.

— Виж ти.

На Кейт й се прииска да сграбчи племенницата си, да я завлече на горния етаж и да я накара да се извини. Никога обаче не би направила подобно нещо с дете, въпреки че сестра й Мей не би се колебала дори секунда. Тя си пое дълбоко дъх и се опита да се успокои.

— Оливия просто ти завижда. Май тя иска да е момичето с цветята.

Ейва я погледна подозрително.

— Наистина ли?

— Тази вечер ще правиш каквото ти се иска, не е нужно да обличаш рокличката. Знам обаче, че чичо Джеф много се вълнува и ако откажеш, ще се обиди.

Сега вече бе привлякла вниманието на дъщеря си. Отиде до гардероба и извади любимото й гащеризонче. Беше от яркозелено кадифе, Ейва беше направила дупка на лявото коляно, която Кейт закърпи с парче плат, обсипано с пеперуди.

— Ако предпочиташ, облечи това — предложи тя. — Какво ще кажеш?

Ейва поклати глава. Отиде до леглото и грабна рокличката.

— Ще облека нея.

Кейт си пое дълбоко дъх. Кризата бе потушена. Оставаше обаче въпросът с пръстена. Бе напълно сигурна, че Оливия го е взела. Да не би племенницата й да се опитваше да я накаже? Дали нямаше да го върне в последния момент? Да не би вече да бе направила нещо откачено — да го е глътнала или да го е хвърлила в гората? Майката на Кейт надникна в стаята.

— Току-що говорих с Кармен и тя каза, че ще намерим пръстена в училището.

— Коя е Кармен?

— Парапсихоложката ми от Нюарк — отвърна майка й така, сякаш беше очевидно.

— Какво е това училище? — попита Кейт.

— Не знам. Сигурно на Ейва.

Ейва ходеше единствено на часовете „Мама и аз“, курс, който се провеждаше две сутрини в седмицата, на приземния етаж на Мейсън Хол.

— Щом Кармен е казала, да вървим и да накараме някой да отвори училището в събота вечер.

— Не се подигравай, обикновено е много точна — отвърна Мона. — Ти така ли ще ходиш?

Кейт погледна дънките и тениската си.

— Да, ще ходя с дънки на сватба.

— Тогава върви да се оправиш.

— Трябват ми точно пет минути.

— Хм.

Това „хм“ разкриваше много. То означаваше: „Личи, че ти трябват точно пет минути“. Кейт помнеше как наблюдаваше майка си, докато си слагаше грим — заставаше пред огледалото в банята или седеше зад волана и плескаше пласт върху пласт по съвършената си кожа. Цялата операция траеше поне трийсет минути. Не можеше да си представи да отделя по толкова време на ден, за да се омаже с нещо, което осем часа по-късно трябва да почисти.

Кейт помогна на Ейва да облече роклята, след това нежно среса къдриците й, които изглеждаха естествени и по-красиви от тъпата прическа. Косата й стоеше твърда на местата, където лакът я беше слепил. Кейт нямаше търпение да я изкъпе и да отмие блясъка.

— Искаш ли една магнолия зад ухото? — попита тя.

Ейва кимна и Кейт я стисна за ръката.

— Дървото отзад цъфти — рече тя. — Ела.

На излизане минаха покрай момчетата, които продължаваха да се бият на стълбите, както бяха облечени с тъмните си костюми.

— Дай на мен! — изкрещя Лио.

— Мое си е! — настоя Макс.

— Пръдльо!

— Дрисльо.

— Внимавайте да не паднете — предупреди ги тя.

Момчетата бяха трудна работа. Имаше късмет със своето момиченце. Надяваше се Дан да ги чува, за да се излекува от желание за второ дете.

Оливия седеше на терасата в официална рокля на цветя и си играеше с кукли Барби. Въпреки че не бе забравила какво е казала на Ейва, Кейт я съжали. Дали не трябваше да помоли Джеф момиченцата с цветята да са две. Тя беше майка, трябваше да прояви повече разбиране. Щеше да бъде нещастна, ако Ейва беше изолирана.

Кейт седна до племенницата си на дървеното дюшеме и Ейва също се настани до тях.

— Какво е това? — попита малката.

Оливия я погледна пренебрежително.

— Барбита!

Ейва взе една и погали изкуствената коса.

— Аз ще имам ли Барби, когато порасна?

— Ще си играеш с тези на Оливия, когато ни идва на гости — отвърна Кейт. „Няма да получиш Барби, докато съм жива.“