Диамантите са завинаги

— Ще се върна в единайсет и четирийсет и пет, за да те взема за службата.

— По-добре ела в единайсет и трийсет — отвърна тя. — Искам да седна отпред.

— Добре. Весела Коледа, мамо.

Тя остана на вратата да наблюдава как той бързо рине снега от пътеката. Имаше чувството, че гърбът му ще се скърши, но сякаш бе изтъкан от адреналин и ритъмът на изриването на снега го успокои. Когато се качи в колата, за да се прибере, си каза да се отпусне. Не искаше Шийла да се пита какво става, това беше нейният ден. Щеше да отнесе пръстена в заложна къща още утре сутринта и да обясни, че парите са дошли от спортни залагания в службата. Тя щеше да се вкисне, че той отново залага, но се надяваше да е толкова щастлива от парите, че да не обърне голямо внимание.

Когато се прибра, Конъли вече се беше отбил и беше изринал алеята. Джеймс спря и видя, че Паркър подскача пред прозореца. Разсмя се.

Пръстенът за Шийла беше поставен в кадифена кутийка в жабката. Той го извади, както си беше представял стотици пъти. Сега обаче се поколеба. Ами ако заложеше това? Можеше да й подари красивия пръстен. Най-сетне щеше да й подари нещо, което заслужава.

По-късно щеше да се притеснява, че с него ще е още по-уязвима, ако го носи в града. Сега извади гладката халка от кутията и я замени с пръстена на Ивлин Пиърсол.

Качи се разтреперан по задните стълби. Кучето го посрещна на вратата и Джеймс го почеса зад ушите.

— Весела Коледа, приятелче.

Шийла беше направила бариера от столове, изтеглени от трапезарията, за да огради дупката на тавана на кухнята. Джеймс вдигна поглед и видя тоалетната и мивката на горния етаж.

— Господи!

Къщата миришеше на кафе и кифлички с канела и той завари тримата в хола, неговото семейство. Шийла седеше на канапето по халат и пантофи. Момчетата лежаха по пижами на пода край елхата и разтърсваха кутиите, за да разберат какво има в тях.

Тя не спомена, че е закъснял. Стана и го прегърна.

— Весела Коледа! Ще ти налея кафе. Сигурно си се скапал.

— Може ли сега, татко? — рече Паркър, без да поздрави. — Моля те.

— Само минутка. — Той отиде до дрешника в антрето и извади видеокамерата. Фукливият му зет наскоро беше ходил до Съркит Сити и беше купил камера с вградена касета за осемстотин долара.

Джеймс пък си взе от евтините, с малките касети, които още нямаше представа как да гледа. Някой ден щеше да им дойде времето.

Шийла се върна с две чаши кафе и седнаха заедно на канапето. Нямаше друго място на света, където би предпочел да бъде в този момент.

— Добре — въздъхна той.

— Какво пише на ръката ти, татко? — попита Паркър.

Джеймс погледна надолу. Ивлин Пиърсол. Беше написал името й на дланта си. Ама и той беше един крадец.

— Просто името на пациентка, която не искам да забравя — отвърна той. — Вие кога се събудихте?

— В четири — отвърнаха едновременно Шийла и Паркър, тя — обзета от отчаяние, той — от гордост.

Джеймс посочи познат пакет.

— Този ми се струва интересен. Защо не отвориш първо него, Паркър?

Шийла го стрелна с поглед. Може би трябваше да започнат с чорапите и да стигнат до робота постепенно, но Джеймс реши, че няма смисъл да кара малкия да чака. Сигурно това беше последната година, в която синът му вярваше в Дядо Коледа с убеждение, което нищо на света не бе в състояние да сломи. Имаше нещо много специално в това чувство. Прииска му се да го изпита отново.

Паркър разкъса бавно и демонстративно червената хартия.

— Възможно ли е? — Откъсна мъничко парченце. — Дали пък не е? — Ново късче и още едно. — Леле, боже, мамо, това е роботът Роли!

Затанцува из стаята и размаха кутията над главата си. Дани се разсмя.

— Знаех си! — натърти доволно Паркър.

— Знаел си значи, а? — отвърна Джеймс.

Шийла го докосна по рамото и зашепна:

— Да не сме забравили батериите?

Паркър се приближи и седна в краката му.

— Татко, ще ми разкажеш ли отново за киното, където се ходи с автомобили?

Беше през лятото, когато за пръв път разказа историята на Паркър. Бяха отишли при един от старите екрани в Брейнтрий. Самото кино беше затворило преди години, но не бяха демонтирали екрана.

— Какво е това квадратното, бялото? — попита Паркър и Джеймс се почувства на хиляда години.

— Защо се сети за него? — попита той сега.

— Снощи разказах за него на Дани, вместо приказка за лека нощ — рече Паркър. — Не успях обаче да си спомня как братовчедите ти се измъкнали от багажника.

Джеймс се разсмя.

— С чичо ти Боби и братовчедите Брайън и Джон отидохме на кино. Не помня кой филм даваха, но знам, че по някаква причина Джон караше колата на баба ти. Плащаше се на човек, ние не искахме да харчим пари, затова преди портата накарахме Джон и Брайън да се скрият в багажника. Щом Боби хлопна багажника, се обърна към мен: „Да вървим.“ „Добре, дай ключовете“, отвърнах аз.

Развълнуваният Паркър го прекъсна:

— Той казал, че не са у него. Тогава чак сте се сетили, че са у братовчед ви Джон.

— Точно така — потвърди Джеймс. — Наложи се да повикаме автомонтьор, за да ги извади. Удоволствието ни струваше петдесет кинта.

— А Джон се разплакал в багажника — добави Паркър. Това беше любимата му част.

— Аха.