Диамантите са завинаги

Джеймс спря пред къщата на Пат Флахърти, където кучето започна да души тревата, която се показваше изпод снега. По храстите нямаше коледни светлини, нито паркирани коли отпред. Съпругата на Пат го беше напуснала една неделя след вечеря. Докато сервирала пая, признала, че има връзка с местния енорийски свещеник. Дейв Конъли каза, че го била обрала до шушка.

— Как иначе, след като вече ще разчита единствено на заплатата на свещеника — пошегува се Джеймс, но мислеше за Шийла и дали няма и тя някой ден да си отиде просто така. Беше на осемнайсет, когато си татуира името й на дясната си ръка. Ожениха се на двайсет и една. Понякога, особено напоследък, той се питаше дали днес би направила същия избор.

Нова табела „Продава се без посредник“ бе забита на поляната пред дома на Пат Флахърти. Джеймс нямаше представа къде е заминал Пат. Може би при майка си в Уоластън. Той беше на трийсет и четири и му се налагаше отново да започне от нулата. Тази мисъл му се стори ужасно потискаща.

Много скоро щеше да научи всички подробности. Приятелите му от гимназията обичаха да клюкарстват като бабички. Конъли, О’Нийл и Големия бяха женени, с деца. На всеки няколко седмици гледаха заедно мач, като се редуваха в чий дом да се съберат, а понякога ходеха в бара „Дий Дий“, докато майка му гледаше момчетата. Имаше и неколцина от едно време, които той избягваше — все беляджии, пияници, които и досега нарушаваха закона, биеха се както когато бяха на седемнайсет. Други пък бяха завършили колеж. С тях се виждаше веднъж в годината, вечерта преди Деня на благодарността, когато всички от гимназия „Норт Куинси“ отиваха в „Дий Дий“ и се натряскваха като прасета. Той не можеше да си намери място от срам, когато трябваше да каже на поредния от тях, че все още живее в града. Преди не спираше да се хвали с плановете си.

Чу дрънчене зад себе си и се обърна. Дорис Мълкахи влачеше две метални кофи за боклук към тротоара.

— Дайте да ви помогна — предложи той и пресече улицата.

— Няма нужда — отвърна предпазливо тя. Присви очи в бледата утринна светлина. — Джими Макийн ли е?

Мразеше това име. В училище го наричаха „Джими“. Когато започна работа, се опита да накара колегите да му казват „Джеймс“. Някои уважиха желанието му — партньорът му Морис, Шийла, когато се сетеше. Майка му и брат му, старите му приятели и всички останали продължаваха да му казват „Джими“ и той не можеше да ги накара да престанат.

— Здравейте, госпожо Мълкахи.

Тя от години играеше в един отбор по боулинг с майка му. Нито една от тези гаднярки не я беше посетила, откакто се разболя, заради което той ги мразеше всичките.

— Как е майка ти? — поинтересува се тя.

Той кимна.

— Горе-долу добре.

— Тя е корава жена, Господ я обича. Пожелай й весела Коледа от мен. Все се каня да й отида на гости.

— Сигурно.

— Ами момчетата ти? Вълнуват ли се за утре?

— Броят дните още от Вси светии — отвърна той. Натисна в тротоара върха на обувката си като дете, което няма търпение да избяга.

След това тя прошепна поверително:

— Как е горкичката Шийла?

Значи знаеше. Сигурно цял Норт Куинси знаеше.

— Добре — рече Джеймс рязко, сякаш искаше да подчертае, че разговорът приключва тук.

— Готов ли си да се прибираме, приятел? — наведе се той към кучето. Роки вдигна към него големите си кафяви очи, които можеха да те разтопят. — Да, чакаш закуска. И аз. Пазете се, госпожо Мълкахи.

— Весела Коледа, Джими.

Изминаха петте минути до дома в мълчание. Дъхът на Джеймс излизаше на бели валма. Всеки път, когато си припомнеше случилото се, имаше чувството, че е готов да прибегне до насилие — ако някой случайно го докоснеше, докато се разминаваха, или го нагрубеше, той бе готов да му откъсне главата, а след това да го гледа как умира.

Преди месец Шийла бе ограбена на връщане от магазина. Някакъв страхливец с нож й взел всичко — часовника, халката, годежния пръстен, чековата книжка, дори тъпата чанта с памперси за детето. Когато се прибра час по-късно, Джеймс я завари разплакана на масата в кухнята. Децата бяха в другата стая, пред телевизора, звукът бе усилен докрай. Първата му работа беше да намали телевизора, след това се пошегува за шума и едва тогава видя лицето й.

Бебето беше видяло всичко. Двегодишният му син беше гледал как някакъв лайнар е притиснал нож в гърлото на майка му. Нещастникът я беше душил. Два дни след случката по врата й избиха сини петна. Когато ги видя. Джеймс се затвори в банята и плака, скрил лицето си в шепи.

Вината беше негова. Колата й беше на сервиз, а той трябваше да се прибере в осем сутринта, за да иде тя до магазина, преди тя да тръгне на работа в девет. Обаче закъсня. Партньорът му — Морис беше болен и той го изпрати да си ходи, като обеща да почисти. Отне му двойно повече време от обикновено — на Кендъл Скуеър имаше инцидент на строеж и линейката беше изцапана с кръв. Ако оставеше всичко така, щеше да отнесе солидна глоба, а не можеше да си позволи подобно нещо. Затова изтърка купето възможно най-бързо. Усещаше, че минутите се изнизват и от опит знаеше, че тя ще е бясна.