Диамантите са завинаги

Беше израснал на около километър и половина от тук, в по-приличен квартал, в малка едноетажна къща, където майка му все още живееше. Тъстът и тъщата, Линда и Том, също живееха в дома, в който беше расла жена му — огромна стара къща на самия бряг на океана, в Скуонтъм. Линда и Том много им помагаха с децата. Бяха десет години по-възрастни от майка му, но изглеждаха десетки години по-млади. Всяка събота през лятото излизаха с малката си яхта и канеха приятели на коктейли, за да се насладят на залеза от верандата. Понякога, когато ги изпращаше, Джеймс се замисляше за майка си — затворена сама в дома си, пуши цигара от цигара пред телевизора — и му се приискваше да забие юмрук в стената.

Знаеше, че според тях Шийла е могла да си намери по-добър мъж. Може би този факт щеше да го притесни, ако не бе съгласен с мнението им. Веднъж чу Том да й казва: „Трябваше да се омъжиш за адвоката, когато имаше шанс.“

„Шега! Той просто се шегуваше“, настоя Шийла, когато той я попита. Да бе, сигурно.

Всъщност бяха добри хора. Том обаче, който притежаваше строителна фирма, вечно се опитваше да им каже какво да правят — беше предлагал работа на Джеймс, също и пари. Преди месец погледна олющеното петно на тавана в кухнята им и заяви:

— Това не се нуждае от обикновен козметичен ремонт, Джими. От банята на горния етаж тече. Гледай да го оправиш по-скоро.

Сякаш Джеймс не знаеше, че тече, дяволите да го вземат. Сякаш чакаше някой да му каже, че е крайно време да извика водопроводчик и да профука парите, заработени за цяла седмица.

— Имаш ли нужда от помощ за коледните подаръци на децата? — попита го Том миналата седмица. Джеймс се обиди и веднага отказа, но всъщност беше останал без пари и се налагаше да купи половината от подаръците с кредитната си карта — едва ли щяха да успеят да платят вноските, — а за другата половина бръкна в спестяванията.

Според Шийла децата трябваше да се научат, че могат да минат и без подаръци, но той отказа категорично, защото беше Коледа. Още помнеше времето, когато беше на осем и видя велосипед „Джей Си Хигинс“ в „Сиърс“. Майка му го бе завела, за да купят дрехи за училище. Как само го искаше, мечтаеше за него месеци наред, но той струваше трийсет и девет долара и деветдесет и пет цента, а той знаеше, че майка му няма толкова пари, затова не каза и дума. Сподели желанието си с един Дядо Коледа в центъра на Бостън, просто за всеки случай, макар да знаеше, че на Коледа сутринта няма да получи колелото. Получи тракторче, което светеше, играчка за много по-малко дете. Заради майка си Джеймс се престори, че подаръкът много му харесва. Не спря да му се радва, вечерта дори го взе в леглото. Сега вече разбираше, че му е било мъчно не защото не е получил колелото, а защото не би трябвало дори да мечтае за подобен подарък. А искаше момчетата му да мечтаят. Те не бяха виновни, че не умее да печели пари и сякаш нарочно се старае да е беден.

Купиха къщата във възможно най-неблагоприятния момент, точно след раждането на Паркър. Няколко години преди това щеше да им струва двойно по-малко, но когато събраха парите за начална вноска, инфлацията беше кошмарна, цените на къщите бяха скочили до небето в цялата страна и най-добрата лихва бе четиринайсет процента. През първата година тук, когато нямаха почти никакви пари, ядяха овесени ядки за вечеря и откриха, че мазето е покрито с мухъл. Джеймс изобщо не бе наясно с подобни неща — къщата беше проверена, всичко бе направено както трябва, затова остана шокиран, че е негова отговорност да се справи с проблема.

Това бе мечтата: да имаш собствена къща, да я напълниш с мебели, да боядисаш кепенците на прозорците в цвят, който ти харесва. Само че една хубава къща можеше да крие какви ли не ужасии. Имаше чувството, че са прекарали половината си живот в опити да я кърпят. След като откриха мухъла, на всеки няколко месеца изникваха нови проблеми. Водосточните тръби трябваше да се оправят. Коминът се запуши. Паркър пукна порцелановата мивка в кухнята и се наложи да сменят целия долен ред шкафове. Дърво падна върху покрива на гаража по време на урагана Глория.

Родителите на Шийла им дадоха пари назаем, за да се справят с мухъла. Тя каза, че те не чакат да им ги върнат, но Джеймс не можеше да търпи тъстът му да го хрантути. Спести и върна сумата на Том, като купуваше много от необходимите неща с кредитната си карта — храна и мебели, бензин и дрехи за бебето. След като цял живот бе икономисвал, също като майка си, сега се чувстваше опиянен, че е открил нов подход за разходите. Нещата не бяха напълно излезли от контрол; не заминаха за Флорида с пари от картата „Виза“, не купиха маса за билярд за мазето, както повечето им приятели. Използваха кредитната карта само когато имаха нужда от нея. Това обаче се случваше все по-често.