Диамантите са завинаги

Като дете той никога не се притесняваше от опасностите. Колко следобеда само бе прекарал зад къщата и мяташе бирени бутилки по бараката, просто защото така му се искаше, а по-късно вадеше късчета стъкло от ръцете и краката си. Колко пъти само беше ходил на стоп с приятелите си до Бостън или скачаше свит на топка от покрива на гаража на Големия право в басейна. Само като си помислеше колко много неща можеха да се объркат. Неговите деца нямаше да са такива, нямаше да ги остави без надзор, нито да се отнася към тях толкова небрежно.

От задната част на линейката се понесе гласът на бездомника:

— Ти от коя част на Африка си, мой човек?

— От Атланта.

След пет минути пристигнаха в болницата. Джеймс беше много доволен да прехвърлят това смрадливо лайно на сестрите. Морис беше на ръба.

Качиха се обратно в линейката и той попита:

— Да поостанем ли тук, или да…

— Не, човече, искам си бургера.

Джеймс кимна и подкара към „Елси“.

— Смрадлив расист — подхвърли Морис.

Джеймс сви рамене.

— Има и по-гадни.

Големия и О’Нийл обичаха да го бъзикат, че Кеймбридж го е превърнал в чувствителна госпожица, която се мотае с хомо типове и чернилки, същите боклуци като пациентите му.

— Ирландски хомофоби хардлайнери като вас няма да издържат и ден на моята работа — отвръщаше той. — Вие, момчета, сте престъпни типове, изпълнени с омраза.

Шефът му наричаше това културна компетентност — да знаеш да се оправяш с всеки, да питаш наркомана от улицата: „Какво си направил, коктейл от мет и кока ли?“ След това влизаш в просторната къща на някой богаташ и той започва да се жалва, че го боли корем, а ти питаш: „Да сте имали пристъпи на метеоризъм, господине?“ Все едно си попаднал в тъпа реклама за дижонска горчица. Не трябваше да се притесняваш нито от богатите, нито от бедните, нито от гейовете, нито от нормалните, нито от белите, нито от черните, от никого.

Черно хлапе беше обрало съпругата му. Джеймс се постара да не споменава този факт пред Морис, страхуваше се да не каже нещо, за което после ще съжалява.

Беше благодарен, че е оставила нещастника да вземе каквото е искал. Шийла каза, че ако бебето не е било с нея, щяла да се съпротивлява, и Джеймс не се съмняваше в това. Помнеше една вечер в гимназията, когато отидоха на бар в Чарлстън. Бяха с един от по-големите му братовчеди и дори не се наложи да показват фалшивите си лични карти. Влязоха три момичета от „Хъни Бийс“ и заведението се изпразни. Дори момчетата се страхуваха до смърт от тях, защото те бяха пълни откачалки. Веднъж наръгаха едно момче от братството заради каса бира. Шийла обаче настоя да останат, за да си довърши напитката.

Тя не бе направила кой знае какъв проблем от факта, че нападателят й е чернокож, въпреки че родителите й подчертаха, че в техния квартал никога няма да попаднеш на подобни лица. Може и да прозвучеше безобразно расистко, ако кажеше нещо на Морис, но понякога Джеймс се питаше дали той не би разбрал.

Беше на двайсетина, все още пожарникар, когато започна бъсинга

7

в Южен Бостън. Единствените коментари тогава бяха за белите боклуци от ирландски произход. Заклеймяваха ги като расисти, които замерват с камъни черните деца. Само че негов братовчед, ченге в Бостън, беше повикан, когато напълно невинен бял бил извлечен от колата и пребит с такава жестокост, че изпаднал в кома, докато група чернокожи зяпали и крещели:

— Да умре.

Джеймс не обичаше да мисли за подобни неща, но при подобни обстоятелства всички се превръщаха в диваци.

— Аз разказах ли ти за вечерята по случай годишнината в „Джимис Харбърсайд“? — попита Морис.

Беше му разказал тази история поне сто пъти, но започнеше ли, нямаше никакъв смисъл да се опитва да го накара да замълчи. Освен това историята беше приятна.

След вечерята съпругата на Морис взела колата от валето, докато той бил в тоалетната. Излиза той от ресторанта и я вижда, че чака до тротоара, на няколко крачки от входа, когато бял тип в костюм се приближава към него.

— Дори не срещна погледа ми — обясняваше Морис сега. — Просто ми набута ключовете в ръката. „Синьо беемве“, измуча. Реши, че след като съм черен, трябва да съм вале.

— Ти какво каза? — попита Джеймс, щастлив да го подкани да каже най-върховния лаф.

— Казах: „Веднага, господине“. След това изминах пеша цяла пресечка, за да хвърля ключовете му в пристанището.

Избухнаха в смях, когато Джеймс спря на червено.

Очите му се затваряха. Полагаше огромно усилие да ги държи отворени. От опит знаеше, че докато светофарът се смени, ще мине цяла вечност, затова затвори очи, само за миг, и усети как го залива облекчение.

В следващия момент усети, че Морис го разтърсва за рамото.

— Макийн, добре ли си? Ти да не заспа?

— Какво? Не.

— Искаш ли аз да карам?

— Не, добре съм.

Върнаха се в „Елси“ и той се отдръпна, за да може Морис да слезе.

— Искаш ли сандвич? — попита Морис.

Джеймс си погледна часовника.

— Още няма девет, бе човек. Донеси ми едно диетично пепси.

Пиеше огромно количество пепси, може би по осем или девет кутийки на ден. Позволяваше на Паркър да си пийне, докато ядяха пица в петък вечер, а Шийла мразеше напитката.