Диамантите са завинаги

Мак пиеше твърде много. Беше и избухлив. Съпругата му непрекъснато го заплашваше, че ще го напусне, и веднъж наистина го направи. Върна се след месец, но, изглежда, раздялата беше прекършила нещо у Мак. Той имаше деветгодишен син със синдром на Даун и непрекъснато говореше за хлапето — не за факта, че му има нещо, ами: „Синът ми много харесва това предаване“ и „Синът ми каза нещо изключително смешно“. За Джеймс това показваше, че е невероятен човек. Чувстваше се късметлия в сравнение с него. Паркър беше на четири годинки, здраво дете и макар хората да разправяха, че децата подлагали брака на огромно изпитание, сега с Шийла бяха по-влюбени от когато и да било. Джеймс изкарваше добри пари и най-сетне имаше чувството, че нещата си идват на мястото.

Опита се да помогне на Мак. Няколко пъти го покри, когато идваше на работа пиян. Мак вечно беше на изпитателен срок в пожарната заради едно или друго нарушение. Всички се шегуваха с този факт, тъй като бе всеизвестно, че няма човек, уволнен от пожарната.

Няколко месеца преди края чакаха на червен светофар, когато бездомник почука на прозореца от шофьорската страна. Мак свали стъклото.

— Какво има, приятел?

Бездомникът навря пистолет в лицето му и Мак потегли по-бързо, отколкото Джеймс предполагаше, че е възможно. Скапанякът стреля по тях; чу как куршумите барабанят по задните врати. Джеймс беше сигурен, че той щеше да оплеска работата, да застине на място или да поеме в грешната посока. Мак обаче запази самообладание и подкара право към полицейското управление. Спаси живота и на двамата. Ченгетата бързо откриха бездомника — някакъв луд, който си търсел пари за дрога.

Подобни гадости се случваха на талази. Седмица по-късно огромен пияница в задната част на линейката най-неочаквано халоса Джеймс в лицето. Джеймс падна назад и докато се изправи, пациентът имаше прясна рана в средата на челото — Мак го беше заковал с клипборда. Кръвта капеше по носа му и влизаше в очите.

В линейката имаше ченге, което видя какво стана.

— Нараняването си го имаше, когато го прибрахме, нали така, мой човек? — попита Мак.

Ченгето кимна.

— Така си е.

— Според мен му трябват шевове — продължи Мак. — Сега лягай и млъквай, мама ти стара.

Нещото, както Джеймс и Шийла започнаха да го наричат, се случи скоро след това. Късно една вечер с Мак отидоха в парк в покрайнините на града, където преди няколко месеца бяха започнали да се събират наркомани. Някой беше позвънил и предупредил за опит за самоубийство.

— Как изобщо са забелязали? Не са ли прекалено заети да се унищожават? — попита Мак. Той беше от Лин, момче от работническата класа, което беше станало добър човек, поне в сравнение с момчетата, с които беше израснал. Не проявяваше абсолютно никаква толерантност към наркоманите.

Надрусаните бяха непредсказуеми. Ако някой от тях започнеше да се опъва, със сигурност следваше бой. Момче под наркотично въздействие можеше да те тръшне като нищо и бяха необходими двама, дори трима, за да го усмирят. Наркоманчетата не знаеха какво е страх.

Джеймс не бързаше, дори не си направи труд да включи сирената.

Когато пристигнаха, паркът се оказа толкова тъмен, че се наложи да се върнат до линейката да вземат фенери, които закрепиха на главите си, преди да тръгнат по пътеката. Като миньори. Под краката им се чуваше хрущенето на мускалчета за крек. Някъде в далечината се носеха стоновете на момиче. Тръгнаха натам и оглеждаха за игли, въпреки че хората тук едва ли можеха да си позволят хероин. Преди две години момче от отряда им се убоде и се зарази с хепатит С. Почина след десет месеца.

Момичето лежеше върху гаджето си, и двамата покрити с неговата кръв, надрусани до припадък. Малкият — кльощав, бял, около метър и деветдесет — си беше прерязал вените. Първоначално отказа да тръгне с тях. Най-сетне Мак го накара да се изправи. Беше го разсмял.

Джеймс се качи на предната седалка, а Мак положи пациента на носилка. Всичко беше наред, после най-неочаквано се обърка. Когато Мак понечи да захване китките на хлапето, то започна да буйства и кръвта му опръска навсякъде.

— Успокой се! — изкрещя Мак. — Стига де.

Малкият се подчини, но след това заговори:

— Познавам те.

— Нима?

— О, да. Братовчед ми изчука жена ти миналата година. Детето ти е умствено изостанало, нали?

Мак откликна на секундата. Удари го с юмрук в главата и хлапето изпадна в безсъзнание. Последва втори юмрук, просто така. Джеймс много добре разбираше Мак. Той самият не беше удрял пациент, но имаше случаи, когато едва се сдържаше. Запита се дали казаното от хлапето беше истина, но не се замисли дори за миг над инцидента.

Няколко дни по-късно, когато ги повикаха в кабинета на началника, те решиха, че сигурно ще получат повишение.

— На кого от вас, тъпаци, трябва да благодаря за тази работа? — попита шефът им.