Диамантите са завинаги

Той предпочиташе безделниците. Хлапетиите от „Харвард“ бяха най-обикновени разглезени келешчета, които не знаеха как се пие. Работата му изискваше да се отнася внимателно с всеки пациент, да покаже уважение. В повечето случаи имаше желание да направи точно това, тъй като се натъкваше на хората, когато им е най-зле, когато са най-слаби и уязвими. Джеймс повтаряше, че единственото общо между пациентите е, че не очакват да го виждат всеки ден. С възпитаниците на „Харвард“ обаче му се налагаше да полага огромни усилия. Обикновено впрягаше цялата си воля, за да не ги удари. Шийла казваше, че иска Паркър да учи в „Харвард“, а първата мисъл на Джеймс беше: „Само през трупа ми“.

През уикендите, когато беше нощна смяна, му се налагаше да ходи до кампуса по шест, дори седем пъти. Ако някой в нормалните колежи се напиеше, съквартирантът му даваше аспирин и чаша вода, след което си лягаха и се наспиваха. Мърлячите от „Харвард“ звъняха на 911, след това оповръщаха линейката и разправяха, че ще те съдят, ако се опиташ да им промиеш стомаха, или че прегрешението им ще бъде записано в досието.

В квартала, в който Джеймс беше израснал, възрастните непрекъснато заплашваха с въпросното досие. В неговото се мъдреше сбиване в бар, когато беше на седемнайсет, и обвинение в кражба на алкохол от магазин в Дорчестър приблизително по същото време. Някои от приятелите му още се забъркваха в такива гадости и понякога той също се изкушаваше — те изкарваха годишната му заплата за два месеца, като продаваха наркотици или подправяха чековете от социалните служби, изпратени до разни бабки. Той обаче знаеше, че не може да се занимава с подобни неща и да живее спокойно. Нямаше да може да гледа майка си в очите.

Влезе в заведението и кимна на Морис.

Партньорът му се беше облегнал на бара и бъбреше с Фил, собственика.

— Точно сега ли? Бургерът ми още не е готов.

— Извинявай, приятел.

Фил поклати глава.

— Ще те чака, когато се върнеш.

Когато стигнаха кампуса, Джеймс погледна странните наклонени отоплителни решетки, които университетът беше инсталирал на тротоарите в началото на зимата. Бяха махнали плоските, за да не могат бездомниците да спят върху тях.

Минаха през портите на двора. Цареше неестествена тишина.

— Това хлапе какво изобщо прави тук? — попита Морис. — Нали всички са в коледна ваканция?

Джеймс сви рамене.

Пред общежитието, което наподобяваше Белия дом, извадиха носилката. Джеймс усети как гърбът му изпука, а след това остра, прорязваща болка. Направи гримаса.

— Добре ли си? — попита Морис.

— Добре съм.

Ченге от кампуса чакаше на входа на общежитието. Джеймс го беше виждал няколко пъти, но не успя да си спомни името му.

— Как е? — попита той. — За съжаление тя е на петия етаж.

— Естествено.

Заизкачваха се. На четвъртия етаж Джеймс имаше чувството, че дробовете му ще откажат. Когато застанаха пред вратата, видяха залепени три розови ленти — Сара, Дженифър и Адира.

Ченгето почука.

— Влезте — обади се глас.

Момичето беше индийка или нещо такова. Беше седнала на канапето в обща стая, която миришеше на тамян. На стената бе закачено червено килимче и навсякъде бяха натрупани книги. Тя беше с долнище на анцуг и тениска. Черната й коса се стелеше по раменете. Приличаше на дванайсетгодишна.

— Вече съм по-добре — рече тя. Говореше с британски акцент. — Не трябваше да звъня.

— Какво се е случило? — попита Джеймс.

— Бях под душа и неочаквано ми причерня, имах чувството, че ще припадна.

— Така ли?

— Да. Излязох от банята и седнах на канапето, наведох глава между коленете си и се почувствах по-добре.

— Добре — отвърна Джеймс. — Случвало ли ви се е и преди?

— Не, господине.

Господи, на колко ли години й изглеждаше?

— Днес ядохте ли нещо? — продължи да пита той.

— Не.

— Душът горещ ли беше?

— Да! — отвърна тя, сякаш той беше Макгайвър. — Колкото можах да издържа.

Джеймс потропа с крак по дюшемето. Огледа топлото, удобно канапе и кожения стол в ъгъла. Това общежитие беше по-хубаво от собствения му дом.

— Смятате ли, че имате нужда да ви откараме в болница? — попита той.

Тя поклати глава.

— Вече се чувствам добре.

Дадоха й да подпише. Джеймс я посъветва да легне, да се отпусне, да изпие чаша вода и да хапне нещо.

— Кога ще се върнат съквартирантките ви? — продължи той.

— Заминаха за празниците — обясни тя.

Запита се защо никоя не я беше поканила, след като тя очевидно беше далече от дома. Беше глупаво, но за момент му се прииска да я покани вкъщи.

— Имате ли планове за Коледа? — полюбопитства той, макар да не му влизаше в работата.

— Утре ще съм с приятели — кимна тя.

Морис, Джеймс и ченгето излязоха. Беше започнал да прехвърча сняг, който се задържаше по тревата и по предното стъкло.

— Значи душът е бил поне трийсет и осем градуса, а тя е била с ниска кръвна захар и се чуди, че й е прилошало — отбеляза ченгето. — Тези хлапета от „Харвард“ направо ме убиват.

Джеймс си помисли, че вероятно момичето просто се е почувствало самотно. Срещаха доста такива хора, въпреки че повечето бяха възрастни или откачени.