Диамантите са завинаги

Побутна купчина снимки на масата. Под бледата светлина на лампата на челника, се виждаше как хлапето се свива, когато юмрукът се вдига към лицето му. След това юмрукът се стоварва и главата му отскача под неестествен ъгъл. Джеймс забеляза техния номер на автомобила, виждаше се ясно в долната част на снимките.

Видя капка пот да се стича по лицето на Мак.

— Кой ги е направил? — заекна Мак.

— Преди седмици монтираха камери за наблюдение на паркинга.

Джеймс бързо пресметна: партньорът му и без това се движеше по тънък лед, а той нямаше нито едно нарушение. За първо прегрешение ти се разминаваше само с предупреждение.

— Аз бях — намеси се той. — Извинявай, шефе.

Шефът изви вежди.

— Ти ли? Наистина ли?

— Позволете да обясня…

— Не си прави труда. Уволнен си, Макийн.

— Какво?

— Уволнен си. Малкият, когото си ударил, си има богата приятелка. Баща й заплашва да изпрати въпросните снимки на „Глоуб“ и да ни съди, ако някой не изхвърчи заради тази работа. Със сигурност няма да бъда аз. Не трябваше да го биеш на отворена врата. Как можа да направиш подобна глупост!

Джеймс беше зашеметен. Мак не се намеси, за да го спаси. Просто остави нещата така.

Когато разказа на Шийла, тя побесня.

— Опитах се да помогна на приятел — обясни той.

— Ами! Какъв рицар си се извъдил! Не помисли ли за собственото си дете? Какво ще правим сега. Джими?

Не му говори два дни, освен един-единствен път, посред нощ, докато и двамата лежаха будни.

— Щях да те уважавам повече, ако наистина беше ударил келеша. Но тази работа е напълно откачена.

През годината, докато беше безработен, Джеймс не спираше да мисли за бандата. Копнееше за китарата си, будеше се, обзет от паника, мислеше как е оставил всичко да му се изплъзне.

Не беше свирил извън къщи от цяла вечност, но дълбоко в себе си още мечтаеше да постигне успех. Знаеше, че всяко момче фантазира как става Тед Уилямс или Пол Макартни, но той чувстваше, че има талант. Имаше ли начин да върне времето назад?

Беше музикален и се опита да проследи как се развива музикалният свят, макар вече да беше стар задръстеняк. Понякога гледаше „Ем Ти Ви“. Отиде до „Тауър Рекърдс“ и се опита да поговори с покритите с пиърсинг момчета с боядисани коси, които работеха там. Те гледаха на него като на изкопаемо. Когато го попитаха за Удсток, Джеймс им каза, че Монтерей Поп може да ги сложи в малкия си джоб.

— Монтерей беше върхът — обясни той. — Той беше отдаден на музиката, човече. Ами Отис Рединг. Хендрикс направо те забиваше в земята. Грейс Слик беше на върха, а пък каква готина беше. Наричаха я „Лицето, което може да те изпрати на хиляди пътешествия“.

— Ти беше ли там? — попита едно от момчетата.

— Не, бях едва на четиринайсет. Брат ми обаче ходи.

Джеймс дълго се бе молил на Боби да го вземе. Година по-рано гледа документален филм в кино „Кливланд Съркъл“, още в деня на първата прожекция.

През осемдесет и първа едно от момчетата от „Тауър“ му пусна запис от чужбина, наречен „Момче“ на бандата „Ш“. Звученето допадна на Джеймс: и повторенията на китарата, и гласът на младия и гневен ирландец Боно Вокс. По-рано същата година „U2“ бяха направили нова, по-изчистена (не чак толкова впечатляваща, въпреки това страхотна според Джеймс) плоча с Брайън Ино и сега бяха на път да се превърнат в най-великите рок звезди в света.

— Само че трябва да внимават — обясни той на хлапето зад щанда, когато си купи „Дървото на Джошуа“ миналата година. — Прекалено много внимание от самото начало може да те прецака. Вземете „Клаш“. Разпаднаха се адски бързо през осемдесет и втора, когато заминаха на турне с „Ху“ и неочаквано всички заговориха, че факлата на рок музиката е предадена. Дошло им е времето.

Когато се върна, повтори това пред Шийла.

— Нали знаеш, че си на средна възраст? — беше единственият й коментар.

— Пи четири — чу се сега гласът на диспечерката по радиото. Това бяха те.

Нона работеше за Кеймбридж от сто години. Джеймс би познал гласа й дори на онзи свят — продран пушачески глас със силно изразен бостънски акцент.

Тъкмо слагаше нов чаршаф на носилката. Втурна се към предната част, грабна слушалката и натисна страничното копче.

— Пи четири слуша.

— Пациент припаднал в Уитсън Хол. Полицията на кампуса вече пътува натам.

— Няма ли застреляни или самоубийци, при които да ме изпратиш? — попита той. — Моля те, Нона. Прати ме където пожелаеш, само да не е в „Харвард“.

— Това е положението.

Той изпъшка и слезе от линейката. Кеймбридж беше странно място, пълно с контрасти. В единия край на улицата живееха милионери, а в другия — единствено ченгета и тираджии. В този град се сблъскваш с какви ли не хора — от безделници, които се въргаляха в собствените си фекалии, до най-видните възпитаници на колежите от Бръшляновата лига.