Диамантите са завинаги

И така, Олтман подкупил пазача на вратата към сцената с хубава пура и се вмъкнал в съблекалнята на Хуберман. Грабнал Страдивариуса и го скрил под палтото си, докато Хуберман бил на сцената и изпълнявал безупречно соната на Франк.

Олтман скрил идентичността на цигулката, като я намазал с вакса. Свирел с нея на сватби и в кръчми почти петдесет години и казал истината едва когато бил на смъртно легло. Хуберман получил трийсет хиляди долара компенсация за загубата, която претърпял през трийсетте. Когато вдовицата на Олтман отнесла цигулката в „Лойдс“ в Лондон през 1987-а, тя била оценена на повече от милион.

Страдивариусът на Анри се казваше „Солсбъри“. Понякога той го даваше, за да свирят на него за шест месеца или за година, но след известно време си го искаше обратно. Не можеше да търпи да са разделени и когато му го върнеха, веднага го поставяше в стъклената витрина и го съзерцаваше.

Много колекционери и музиканти се бяха опитвали да го купят от него. Той бе отказал на всички. Делфин го видя да се колебае един-единствен път, на вечеря, когато стар куратор, негов приятел от Москва, Пьотр Ефимов, каза:

— Да знаеш, че Виртуоза се интересува.

Очите на съпруга й заблестяха за миг, като на дете, което гледа свещите върху тортата по случай рождения си ден. Виртуоза беше един от любимите изпълнители на Анри. Млад цигулар от Ню Йорк. Като цяло, съпругът й не се интересуваше от американските изпълнители, надути типове, които записваха албуми със Стинг и смесваха Саймън и Гарфънкъл с Бах. Въпреки че беше млад и елегантен, Виртуоза беше традиционалист, също като Анри. Веднъж гледаха негово изпълнение на концерт за цигулка на Бетовен с Берлинската филхармония и Анри го призна за гений.

— Той е необичаен — заяви Ефимов, докато вечеряха. — Бяло американче, хранено с царевица, някъде от Средния запад, а какви умения само притежава!

— Какво значение има, че е бял и е от Средния запад? — попита друг гост, млада американка, която беше дошла да купи необходимото за „Парамаунт Пикчърс“. Делфин затаи дъх. Американците бяха толкова докачливи по отношение на расата, а тя имаше нужда от продажбата.

— Тези умения са характерни за определени групи, докато при други не съществуват — обясни Ефимов. — През първата половина на двайсети век най-великите солови изпълнители на света бяха руските евреи и източноевропейците. Яша Хайфец, Нейтън Милщайн. Ефрем Зимбалист. Миша Елман. Талантът е водещото, но какво превръща едно талантливо дете в дете чудо? Репетициите. Това е всичко. А кое дете е в състояние да си избере само пътя в живота? Това произлиза от нужда, която движи родителите. Когато евреите на някои места нямат право дори да живеят в столиците, родителите приемат децата си като своя билет за Запада.

Момичето от „Парамаунт“, изглежда, остана доволно от отговора, тъй като Ефимов беше руски евреин, а американците бяха убедени, че можеш да кажеш всичко за собствения си народ.

След това обаче той продължи:

— Ще забележите, че днес повечето от надарените млади цигулари са азиатци. И в този случай родителите копнеят да се изнесат на Запад. Всички знаем, че азиатците са най-трудолюбивите, така че от чисто техническа гледна точка те са великолепни. Според мен обаче им липсва музикалност. Цигулката не се е превърнала в част от телата и кръвта им, както е при нас. Заслушайте се, когато един китаец свири на примитивен народен инструмент, и ще чуете такава красота, звукът ще ви изпълни. За цигулка обаче не може и дума да става. Там е безнадеждно.

Сега вече американката остана ужасена. Делфин прецени, че това е подходящият момент за mille-feuille

27

, макар и по-рано от предвиденото.

Седмица след вечерята получи официално писмо от самия Виртуоз. Той искаше да съобщи, че се интересува от цигулката. Беше готов да плати два милиона американски долара. Това бяха повече пари, отколкото платиха за магазина преди пет години, повече, отколкото струваше домът им. Тя обаче знаеше, че съпругът й няма да я продаде.

— Дай му я назаем — предложи тя. — Може да ти е приятно да чуеш как свири на нея.

— Да — отвърна Анри, но не спомена нито дума по този въпрос повече от година. Току-що си я беше взел от млад френски изпълнител и още не беше готов да се раздели с нея.

Един вторник, през пролетта на 2001-ва Делфин обслужваше единствения клиент в магазина, колекционер от Лондон. Беше дошъл да види чело на Тонони от осемнайсети век. Тя бе потърсила информация за него в интернет; беше вицепрезидент на водеща рекламна агенция и изкарваше по милион лири на година. Хобито му беше да събира инструменти.

— Сигурна съм, че ще ви заинтригува и лъкът, който току-що получихме — обясняваше тя на английски, когато в магазина влезе жена с тъмен костюм.

Делфин извади лъка от калъфа и го постави в ръцете му.

— Турт père

28

 — изтъкна тя и вдъхна дълбоко, сякаш лъкът бе напарфюмиран. — Който и да е свирил с него, е пукнал едва забележимо върха. Почти не се вижда, но, разбира се, оказва влияние върху качеството на звука. Все пак си остава ценен.

Жената остана до вратата. Не откъсваше поглед от Делфин.