Диамантите са завинаги

Анри спеше. Сърцето й блъскаше, когато се отпусна до него. Стори й се, че бие толкова силно, че ще го събуди, но той не помръдна. На сутринта, когато будилникът издрънча точно в седем, тя така и не бе успяла да заспи. Той се обърна и я погледна.

— Какво ново? Как прекара с американеца?

— Добре — отвърна тя.

— Толкова ли беше зле?

— Добре беше. Просто в момента не ми е съвсем добре.

— Миличката ми — заговори той като на любимо дете. — Искаш ли от специалното ми лекарство?

Специалното лекарство, което тя често му носеше след твърде дълъг обяд, беше чист, хубав скоч, който той пазеше в килера.

— Не. Май съм прихванала твоя стомашен грип.

Беше сигурна, че ще забележи лъжата, но той не се усети.

— Защо не си починеш днес? Аз се чувствам много по-добре, а днес нямаме срещи. Мога сам да се справя с магазина.

Тези думи тласнаха съдбите им в различни посоки.

Тя остана да лежи, заслушана как той се подготвя за деня в другите стаи на апартамента. Донесе й топла препечена филийка с масло и кафе на поднос, преди да излезе.

— Да не започнеш да подреждаш гардеробите или нещо подобно — предупреди я той. — Просто си почини.

Щом той излезе, тя взе душ, облече се, гримира се внимателно, сложи си парфюм и избра хубаво бельо. Предишната нощ Пи Джей й беше казал, че момичетата в Ню Йорк, дори младите, носят огромни грозни памучни гащи. Как ги нарече? Бабешки гащи, нещо подобно. Делфин избра сутиен и прашка от фина дантела в черно и виолетово.

Взе метрото до „Льо Крийон“. На всяка спирка си казваше да не се надява прекалено много. Можеше дори да не го завари там. Когато пристигна. Пи Джей беше застанал отпред и щом очите им се срещнаха, по лицето му се разля прекрасна усмивка.

Обядваха във Версай, в кафене на тротоара, целуваха се на масата като тийнейджъри. Тя му показа живописното кметство — истински палат, сладкарниците, в които се продаваха съвършени, дребни плодове и зеленчуци от марципан. Разхождаха се през селото хванати за ръце, след това отидоха до двореца, където продължиха да се целуват. Целуваха се и в галерията с огледалата, и в градините, и под сянката на дъба на Мария Антоанета, който според надписа, кралицата спасила от изкореняване през 1790-а, малко преди да бъде обезглавена.

— По този път се стига до Симетиер де Гонар — посочи тя, докато се връщаха към влака. — Едит Уортън е погребана там.

Пи Джей я погледна недоумяващо.

— Писателката — подсказа му тя.

— Аха! — Той се смути. — Не познавам добре френските писатели.

— Едит Уортън — повтори тя, като се опита да произнесе името като американка, защото реши, че акцентът й го е объркал. — Тя е нюйоркчанка.

Той поклати глава.

— А, ясно.

Когато се върнаха в Париж, отидоха в хотела му, бутикова сграда на странична уличка. Той й каза, че навремето бил метох. Съблече я пред тесния прозорец, дървените кепенци бяха отворени към алеята. Докато я водеше към леглото, тя чу как гълъбите пляскат с криле и смеха на възрастните клиенти, които пушеха пред киното отсреща. Чуваше и собственото си дишане, смесено с неговото.

След това се отпуснаха в леглото и той заспа с глава на голите й гърди. Делфин не можа да заспи. Огледа стаята и видя Страдивариуса, подпрян на стол в един ъгъл. Неочаквано й се прииска да каже на Анри, че Пи Джей го е оставил просто така, че дори не го е заключил в сейфа на хотела. Стори й се безотговорно и същевременно вълнуващо.

Трябваше да си тръгва. Анри щеше да се прибере в седем.

— Трябва да вървя — прошепна тя и се почувства разголена, прииска й се да се сгуши някъде в провинцията заедно със съпруга си и да чете Зола или последния роман на Жан Екноз.

— Още не — спря я Пи Джей, но тя вече бе скочила.

Когато същата вечер Анри се прибра, тя лежеше на канапето по нощница и се престори на заспала.

Пи Джей позвъни на мобилния й около полунощ. Тя го чакаше, стискаше телефона в ръка, цялото й тяло бе изтръпнало от нетърпение. Щом усети първата вибрация, изтича в банята, за да отговори.

— Трябва да те видя отново — заяви той. — Можеш ли да дойдеш веднага?

Тя се разсмя.

— Не!

— Тогава утре. Много те моля.

Магазинът затваряше всеки ден от дванайсет до три. Разбраха се да се видят в „Брасри Елиз“ в дванайсет и половина.

Съпругът й само кимна, когато му каза, че има среща със стар приятел на баща си, който бил от Тулуза.

— Трябва да се върна чак до къщи — рече тя. — Отседнал е близо до Рю Клер.

Беше намислила това, в случай че някой от съседите я види и спомене пред Анри. Стори й се, че прозвуча изкуствено, но Анри не забеляза нищо.

— Трябва да вземеш колата. Аз имам предостатъчно документи, с които да се занимавам.

— Добре.