Дивергенти

- Просто трябваше да се махна. Разхождах се много дълго - казвам. - Не съм загазила. Той ми се навика, аз се извиних... Това е.

Внимавам да я гледам право в очите, докато говоря, и ръцете ми да стоят спокойно.

- Хубаво - казва тя. - Защото имам нещо да ти казвам.

Тя хвърля поглед през рамото ми към вратата, после се

надига на пръсти и оглежда всички легла - сигурно за да се увери, че са празни. След това слага ръце върху раменете ми.

- Можеш ли да се държиш като момиче поне за няколко секунди? - пита.

- Аз съм си винаги момиче - отвръщам намръщено.

- Знаеш много добре какво искам да кажа. Става дума за глупаво, досадно момиче.

Започвам да навивам един кичур около пръста си.

- Миии, да.

Тя се ухилва толкова широко, че успявам да видя дори кътниците й.

- Уил ме целуна.

- Какво? - повтарям. - Кога? Къде? Как стана?

- А, значи си могаа да бъдеш и момиче. - Тя се изправя и сваля ръце от раменете ми. - И така, малко след дребната случка с теб, двамата обядвахме заедно, после излязохме да се поразходим край железопътната линия. Просто си говорехме... вече не си спомням за какво. После той изведнъж спря, наведе си и... ме целуна.

- Ти подозираше ли, че те харесва? - питам. - Искам да кажа, усещаше ли нещо?

- Не! - разсмива се тя. - Това беше най-хубавото. После продължихме да се разхождаме и да си приказваме, като че нищо не е станало. Е, поне докато и 1Ц не го целунах.

- Откога го харесваш?

- Не знам. Даже мисля, че отначало не го харесвах. Но после едни дребни неща... Как ме прегърна на погребението, как отваря вратата пред мен, сякаш съм момиче, а не някой, който е способен да го направи на пух и прах.

Избухвам в смях. Внезапно ми се прищява да й разкажа за Тобиас и за всичко онова, което се случи между нас. Но същата причина, която накара Тобиас да се престори, че между нас няма нищо, ме спира. Не искам тя да си помисли, че мястото ми в класирането има нещо общо с нашите отношения.

Ето защо просто казвам:

- Много се радвам за теб.

- Благодаря - отвръща тя. - И аз съм щастлива. Преди това си мислех, че всичко е ужасно... Сама знаеш.

Тя сяда на ръба на леглото ми и обхожда с поглед спалното. Някои от послушниците вече са си опаковали нещата. Скоро ще се пренесем в апартаменти в другия край на лагера. Ония, които получат държавна работа, ще се преселят в стъклената сграда над Ямата. Вече ще мога да спя спокойно, без да се притеснявам, че Питър ще ме нападне. И няма да се налага всеки ден да гледам празното легло на Ал.

- Направо не ми се вярва, че всичко свършва - казва тя. -Сякаш вчера пристигнахме. Р1о в същото време имам чувството, че цяла вечност не съм била у дома.

- Липсва ли ти? - Облягам се на таблата на леглото.

- Да. - Тя повдига рамене. - Някои неща обаче са си същите. И там всички са толкова шумни, както и тук, това -добре. Но тук е някак по-лесно. По всяко време знаеш къде си спрямо останалите, защото ти се казва. Няма никакви... манипулации.

Кимам. Моето възпитание в кастата на Аскетите ме подготви за тази страна от живота на Безстрашните. Аскетите също не са манипулатори, но не са и прями.

- Не ми се вярва обаче, че щях да издържа инициацията при Прямите. - Тя тръска глава. - Вместо симулации, там те подлагат на детектор на лъжата. По цял ден, всеки ден. Последният тест... - Тя бърчи нос. - Дават ти онова нещо, дето му викат серум на истината, ти заставаш пред всички и започват да ти задават много лични и интимни въпроси. Идеята е, че като си кажеш и майчиното мляко, вече изобщо няма да има за какво да лъжеш. Тъй като всичките ти кирливи ризи вече са на показ, не ти остава нищо друго, освен да казваш истината.

Представа нямам кога успях да натрупам толкова много тайни в себе си. Това, че съм Дивергент. Страховете. Истинските ми чувства към приятелите и семейството, към Ал, Тобиас. Инициацията при Прямите би извадила на бял свят неща, до които дори симулациите не могат да се докоснат, тя би ме превърнала в пълна развалина.

- Звучи ужасно - казвам.

- Винаги съм знаела, че не мога да бъда една от Прямите. Не че не се опитвам да бъда честна, но всеки има неща, които предпочита да премълчи. Освен това, държа да имам пълен контрол над съзнанието си.

Май с всички е така.

- Както и да е - заключава тя. После отваря шкафа вляво от леглата. Когато открехва вратата, оттам излита молец и размахва белите си крила пред лицето й. Кристина така изпищява, че сърцето ми слиза в петите.

- Махни го! Махни го, махни го, махни го! - крещи тя.

Молецът отлита нанякъде.

- Отиде си - казвам. После избухвам в смях. - Ти се боиш от молци?

- Те са отвратителни. Тия хартиени криле и глупавите им буболечи телца... - Тя свива рамене.

Заливам се от смях. Толкова силно се смея, че се налага да приседна на леглото и да се хвана за корема.

- Никак даже не е смешно - сумти тя. - Е, добре де, може и да е смешно. Мъничко.

Когато се срещаме с Тобиас късно през нощта, той ме хваща за ръката, без да пророни дума, и ме повлича към железопътната линия.