Дивергенти

- Всички тези доклади целят да предизвикат недоволство срещу Аскетите - продължава той, зареял поглед към града извън вагона. - По всичко личи, че Ерудитите искат да ускорят процеса. Представа нямам как можем да им се противопоставим... И дали това изобщо е възможно.

- Но защо им е на Ерудитите да се съюзяват с Безстрашните? - питам.

После една мисъл се заражда в главата ми, покосява ме като удар в стомаха и разяжда вътрешностите ми. Еруди-тите нямат оръжие и не знаят как да водят война, затова пък Безстрашните го умеят.

Поглеждам Тобиас с широко отворени очи.

- Те ще се възползват от нас - казвам.

- Чудя се само какво са намислили, за да ни накарат да се бием.

Казах и на Кейлъб, че Ерудитите знаят как да манипулират хората. Те могат да подхвърлят лъжлива информация, за да принудят някои от нас да се бият, или пък да се възползват от алчността на други - има много начини. Освен това, колкото са манипулатори, толкова са и педанти, ето защо няма да оставят нищо на случайността. Ще искат да са сигурни, че всички човешки слабости са атакувани. Но как?

Вятърът разпилява косата върху лицето ми, накъсвайки гледката на ивици, но аз вече не правя опит да прибера кичурите.

- Нямам представа - отговарям.

29

Присъствах на церемониите за посвещаване на нови членове в кастата на Аскетите всяка година без последната. При тях това си е сериозна работа. Послушниците, които тридесет дни изпълняват общественополезен труд, преди да станат членове, сядат един до друг на скамейката. Някой от по-възрастните членове прочита символ веруюто на Аскетите, което е доста кратко, и говори главно за себеотрицанието и за подмолните камъни, които крие себелюбието. После по-старите членове умиват краката на послушниците. Накрая споделят заедно трапезата, като всеки сервира храна на съседа си отляво.

Безстрашните не правят такива неща.

Денят на посвещаването хвърля лагера на Безстрашните в пълен хаос и го превръща в лудница. Навсякъде гъмжи от народ и по-голямата част са пияни още от обяд. Едва си пробивам път в блъсканицата, за да си взема чинията с обяда, после я отнасям обратно в спалното помещение. По пътя виждам един, който е паднал от някоя от пътеките по стената на Ямата. Ако се съди по писъците му и по това как стиска крака си, явно е счупил нещо.

Поне в спалното е тихо. Забивам поглед в чинията с храна. В столовата грабнах първото, което ми се видя примамливо, и сега, докато го разглеждам по-отблизо, разбирам, че това са обикновени пилешки гърди, шепа грах и парче черен хляб. Храна за Аскет.

Въздъхвам. Това е, аз съм си Аскет. Такава съм, когато действам по инстинкт. Такава съм, когато ме подлагат на изпитание. Такава съм дори когато се налага да бъда безстрашна. Дали не съм попаднала в погрешната каста?

При мисълта за моята предишна каста ръцете ми се разтреперват. Трябва да предупредя семейството си за войната, която готвят Ерудитите, но не знам как да го направя. Все ще намеря начин, няма да е точно днес обаче. Днес трябва да се концентрирам върху това, което ми предстои. Всичко с времето си.

Храня се механично като робот, отхапвайки последователно от пилешките гърди, граха и хляба. Няма значение коя точно е моята каста. След два часа ще отида заедно с останалите послушници в зоната на страха, ще се изправя очи в очи със собствените си страхове и ще стана една от Безстрашните. Вече е твърде късно за връщане назад.

Приключвам с яденето и заравям лице във възглавницата. Нямам намерение да спя, но след малко се унасям и ме събужда Кристина, която ме дърпа за рамото.

- Време е да вървим - казва. Изглежда мъртвобледа.

Разтривам очи, за да се разсъня. Спала съм с обувките. И останалите послушници са в спалното помещение, завързват връзките на обувките си, закопчават якетата и раздават усмивки наляво и надясно, сякаш нищо особено не предстои. Свивам косата си на кокче и навличам черното яке, вдигайки ципа чак до брадичката. Мъченията ни скоро ще свършат, но симулациите не са за подценяване. Дали някога пак ще спим спокойно с всички тези спомени, които зоната на страха ще остави у нас? Наистина ли днес ще преодолеем собствените си страхове, както се очаква от нас?

Стигаме Ямата и тръгваме нагоре по пътеката, която води към стъклената сграда. Вдигам поглед към тавана. Не мога да видя дневна светлина, защото покривът е гъсто покрит с подметки на обувки. За секунда ми се струва, че стъклото пращи, но звукът е само в моето въображение. Изкачвам се по стъпалата заедно с Кристина. Тълпата горе започва да ме задушава.

Прекадено ниска съм, за да надзърна над главите на останалите, затова впивам поглед в гърба на Уил и вървя по стъпките му. Трудно ми е да дишам заради топлината от толкова много тела наоколо. По челото ми избиват капчици пот. През една пролука в навалицата виждам около какво са се струпали: редица екрани върху стената отляво.