Дивергенти

Мята се в преминаващия вагон със смайваща лекота и издърпва и мен. Политам към него, бузата ми опира гърдите му. Той плъзва пръсти по ръцете ми и ме придържа за лактите, докато вагонът се люлее по стоманените релси. Наблюдавам как стъклената сграда над лагера на Безстрашните се стопява зад нас.

- Какво е това, дето трябваше да ми кажеш? - крещя, за да надвикам вятъра.

- Не сега - отговаря той.

Отпуска се на пода и ме дръпва при себе си; двамата седим, опрели гърбове до стената, аз съм с лице към него, краката ми са оставили следа по прашния под. Вятърът дърпа кичури от косата ми и ги разпилява по лицето. Той обгръща лицето ми с ръце, показалците му се плъзгат зад ушите ми и притиска устни към моите.

Дочувам скърцането на колелата върху релсите, когато влакът намалява скоростта, значи наближаваме центъра на града. Въздухът е студен, но устните и дланите му са топли. Той наклонява глава и целува кожата на шията ми точно под челюстта. Доволна съм, че наоколо е шумно и той не може да чуе как въздишам.

Вагонът се разклаща, аз губя равновесие и опирам ръка о пода, за да се задържа. Секунда по-късно си давам сметка, че съм се опряла на бедрото му. Усещам костта под дланта си. Би трябвало да се дръпна, но нямам желание да го направя. Навремето той ми каза да бъда смела. Когато се изправих пред летящите към лицето ми ножове или скачах от покрива, и през ум не ми е минавало, че ще ми трябва не по-малко храброст в този кратък миг от живота. Но наистина е така.

Помествам се, премятам крак през него и сядам отгоре му, после го целувам. Сърцето ми се е качило в гърлото. Той изопва гръб и аз усещам ръцете му върху раменете си. Пръстите му се плъзгат по гърба ми чак до талията и навсякъде, откъдето минават, ме полазват тръпки. Той разтваря няколко сантиметра от ципа на якето ми, а аз притискам длани към бедрата си, за да спра треперенето им. Не би трябвало да се притеснявам. Това е Тобиас.

Студеният въздух близва голата ми кожа. Тобиас се дръпва назад и внимателно оглежда татуировката върху ключиците ми. Пръстите му ги поглаждат и той се усмихва.

- Птици - казва. - Врани ли са? Все забравям да те питам.

Правя усилие да отвърна на усмивката му.

- Гарвани. По един за всеки член от моето семейство -отговарям. - Харесват ли ти?

Той не отговаря. Само ме придърпва към себе си и целува нежно всяка една от птиците. Притварям очи. Докосванията му са едва доловими, чувствени. Гъсто и топло като мед усещане се разлива по тялото ми и забавя хода на мислите ми. Той допира бузата ми.

- Не искам да прекъсваме, но трябва да слезем - казва.

Кимвам и отварям очи. Надигаме се и той ме дръпва след себе си към отворената врата на вагона. Влакът е намалил скоростта и вятърът вече не е толкова силен. Минава полунощ, светлините по улиците са изгасени и сградите изникват като призраци от мрака, после отново потъват обратно в него. Тобиас вдига ръка и посочва към една група постройки, толкова далече от нас, че ни се виждат не по-високи от пръст. Те са единственото светло петно в морето от мрак наоколо. Централата на Ерудитите.

- Явно градските наредби изобщо не ги интересуват -казва той, - защото там свети по цяла нощ.

- Никой ли не го е забелязал досега? - свъсвам вежди.

- Сигурен съм, че и други са го видели, но нищо не се прави, за да спре това. Изглежда не искат да си създават проблеми по такъв дребен повод. - Тобиас свива рамене, но напрежението върху лицето му ме притеснява. - Питам се обаче, с какво толкова се занимават Ерудитите, че да им трябва осветление и през нощта.

Той се обръща към мен и се обляга на стената.

- Трябва да знаеш две неща за мен. Първо, че съм крайно подозрителен към хората като цяло - започва. - В характера ми е да очаквам винаги най-лошото от тях. Второ -страшно ме бива с компютрите.

Кимвам. Той беше споменал, че работи с компютри, но някак не мога да си го представя по цял ден пред монитора.

- Преди няколко седмици, още преди да започне вашето обучение, открих достъп към засекретените файлове на Безстрашните. Очевидно още не сме толкова добри в засекретяването на информация като Ерудитите - казва. - Онова, което видях, ми прилича на военни планове. Кодирани команди, списъци с припаси, карти. Все неща от този род. А тези файлове бяха изпратени от Ерудитите.

- Война! - Махам косата от лицето си. Обвиненията на баща ми по адрес на Ерудитите, които слушам, откакто се помня, ме направиха подозрителна към тяхната каста. Собственият ми опит в лагера на Безстрашните ме накара да се отнасям с подозрение към властта и човечеството като цяло. Ето защо не съм шокирана, че някоя от к^ стите може да се готви за война.

А и Кейлъб го каза. „Става нещо голямо, Беатрис." Вдигам очи към Тобиас.

- Война срещу Аскетите ли?

Той хваща ръцете ми, преплита пръсти с моите и казва:

- Да, срещу кастата, която контролира правителството.

Стомахът ми се свива.