Дом на пръст и кръв

Амели се усмихна, сякаш прочела мислите й. Усетила ужаса и болката й.

Проклетата кучка стоеше на същото място, където Даника бе стояла някога… Пред очите на Брайс се спусна завеса от гняв и тя провлачи:

— Радвам се, че престъпността е спаднала толкова, че можеш по цял ден да си играеш на страж пред портата.

Амели се усмихна бавно. Откъм другата страна на портата се чуха стъпки и двете й крила се отвориха, но Брайс не откъсна поглед от Амели, която процеди:

— Знаеш ли, понякога си мисля, че трябва да ти благодаря. Казват, че ако Даника не била толкова заета да ти пише, докато ти си пиянствала, можело да усети навреме заплахата. И тогава нямаше да заемам този пост, нали?

Брайс впи нокти в дланите си. Но гласът й, слава на боговете, остана спокоен, когато отвърна:

— Даника беше хиляда пъти по-достойна вълчица от теб. Какъвто и пост да заемаш, никога няма да я достигнеш.

Амели пребледня от ярост, сбърчи нос и надигна горната си устна, разкривайки вече удължаващите се зъби…

— Амели — изръмжа мъжки глас от сенките под свода на портата.

О, богове! Брайс сви пръсти в юмруци, за да не треперят, и погледна към младия вълк.

Итън Холстръм стрелкаше очи между двете им с Амели, вървейки към тях.

— Не си струва.

Неизречените думи кипяха в погледа му. Брайс не си струва.

Амели изсумтя и тръгна обратно към вестибюла, последвана от по-ниска тъмнокоса вълчица. Омегата на глутницата, ако не я лъжеше паметта. Амели подхвърли злобно през рамо на Брайс:

— Връщай се в боклукчийския контейнер, от който си изпълзяла.

И затвори вратата. Оставяйки Брайс с малкия брат на Конър.

Загорялото от слънцето лице на Итън далеч не изглеждаше приветливо. Златистокестенявата му коса беше пораснала от последната им среща, но все пак тогава беше просто второкурсник, играещ сънбол в университетския отбор.

Високият мускулест мъж пред тях беше направил Скока. Беше поел ролята на брат си, присъединявайки се към глутницата, която заместваше тази на Конър.

Хънт я докосна с кадифено крило по ръката и тя тръгна напред. Всяка стъпка към вълка ускоряваше ритъма на сърцето й.

— Итън — едва съумя да изрече.

Малкият брат на Конър се обърна към обточената с колони пътека, без да каже нито дума.

Повдигаше й се. Щеше да повърне върху варовиковите плочки, да оплиска светлите колони и стъклените врати, водещи към парка в центъра на имението.

Не биваше да води Аталар със себе си. Трябваше да го остави на някой покрив, за да не вижда отблизо ужасния срив, който щеше да я сполети след три секунди.

Итън Холстръм вървеше спокойно и сивата му тениска се обтягаше по внушителния му мускулест гръб. Когато Конър загина, брат му беше просто наперен двайсетгодишен хлапак, който следваше история също като Даника и се изживяваше като звездата на отбора по сънбол, готов за професионалната лига. Всъщност можел да влезе в нея още след гимназията, но Конър, който се грижеше за него, откакто родителите им бяха починали преди пет години, настоял първо да завърши университет и чак тогава да се отдаде на спорта. Итън, за когото Конър беше истински идол, спазваше уговорката си с него, колкото и Бронсън да умоляваше големия брат да пусне хлапето в професионалната лига.

Сянката на Конър. Така го бяха наричали на шега.

Беше възмъжал от онези времена. И вече приличаше на по-големия си брат — дори нюансът на златистокестенявата му коса й действаше като шип в сърцето.

Луд съм по теб. Не искам друга. Отдавна мисля само за теб.

Брайс не можеше да диша. Не можеше да спре да вижда, да чува тези думи, да чувства гигантската дупка в пространствено-времевия континуум, където щеше да е Конър, ако в света никога не се случваше нищо лошо…

Итън спря пред други две стъклени врати. Отвори едната и я задържа за тях с изпъкнали в дългата му ръка мускули.

Хънт мина пръв, несъмнено за да се увери, че пространството отвъд е безопасно.

Брайс вдигна поглед към лицето на Итън, докато минаваше покрай него.

Той оголи бели зъби насреща й.

Нямаше го вече нахаканото момче, с което се беше шегувала; нямаше го момчето, което се беше упражнявало да флиртува с нея, за да приложи правилната техника върху Натали — вълчицата му се изсмя, като я покани на среща, но му каза да изчака няколко години; нямаше го момчето, което неуморно я разпитваше кога най-сетне ще излезе с брат му, и не приемаше „никога“ за отговор.

На негово място сега стоеше завършен хищник. Който със сигурност не беше забравил изтеклите съобщения, изпратени и получени от Брайс в онази кървава нощ. Благодарение на тях всички знаеха, че тя е чукала някакъв тип в тоалетната на клуба, докато Конър — Конър, който току-що й се беше обяснил в любов — е умирал.

Брайс сведе очи, мразейки себе си, мразейки всяка секунда от това проклето посещение.

Итън се усмихна, сякаш се наслаждаваше на срама й.