Дом на пръст и кръв

Хънт остави внимателно якето на стола.

— Разбирам, че някои вещи си имат емоционална стойност. — Замисли се за малко, после продължи: — Онази шапка, заради която ме подиграваше.

— Не съм те подигравала. Просто не мислех, че си от типа мъже, които носят такива.

Той пак се засмя — с онзи звук, който се плъзгаше по кожата й.

— Онази шапка беше първата ми придобивка, след като пристигнах тук. Купих си я с първата заплата от Мика. — Едното ъгълче на устата му се вирна в усмивка. — Видях я в един спортен магазин и ми се стори толкова обикновена. Нямаш си представа колко е различен Лунатион от Вечния град. От цяла Пангера. И онази шапка просто.

— Символизираше разликата?

— Да. Струваше ми се като ново начало. Стъпка към по-нормално съществуване. Е, доколкото е възможно за някого като мен.

Тя се сдържа да не погледне към китката му.

— Значи ти си имаш шапка, пък аз си имам Желенце.

Усмивката му освети сумрачната галерия.

— Изненадвам се, че не си си татуирала Желенце някъде.

Очите му се спуснаха надолу по тялото й, по късата, тясна зелена рокля.

Пръстите на краката й се свиха.

— Откъде знаеш, че не съм си я татуирала на някое скрито местенце, Аталар?

Той явно прехвърли в главата си всичко, което вече беше виждал. Откакто Хънт се нанесе, Брайс спря да се разхожда из апартамента по бельо, но знаеше, че в дните преди това я е огледал добре през прозореца. И е наясно, че остават съвсем ограничен брой крайно интимни места, където би могла да се крие друга татуировка.

Гласът му като че ли спадна с октава или две, когато я попита:

— Така ли е?

На всеки друг мъж би отвърнала: „Защо не дойдеш да провериш?“.

С всеки друг мъж вече щеше да е от другата страна на бюрото. Да седи в скута му. Да разкопчава колана му. Да се нанизва на члена му и да го язди, докато и двамата не застенеха, не останеха без дъх…

Наложи си да върне поглед към документите.

— Има известен брой мъже, които можеш да разпиташ по темата, ако ти е толкова любопитно.

Нямаше представа как успява да задържи гласа си толкова стабилен.

Мълчанието на Хънт беше нажежено. Брайс дори не посмя да погледне към него над компютъра.

Но неговият поглед остана прикован в нея, прогаряйки я като дамга.

Буйният ритъм на сърцето й отекваше в цялото й тяло. Опасно, глупаво, безразсъдно.

От гърдите на Хънт се изтръгна дълга напрегната въздишка. Столът му простена под теглото му, а крилете му изшумолиха.

Тя пак не дръзна да го погледне. Защото наистина не знаеше какво би направила, ако погледнеше.

Хънт каза с дрезгав глас:

— Трябва да се съсредоточим върху Сабин.

Това име й подейства като леденостуден душ.

Да. Точно така. Разбира се. Защото задевките с Умбра Мортис не бяха добра идея. Поради един куп причини, сред които мъката му по изгубена любов и това, че беше собственост на проклетия губернатор. И още милион препятствия по средата.

Преди да е събрала смелост да го погледне, Хънт попита:

— Хрумва ли ти как можем да я проучим по-отблизо? Дори да разберем в какво психическо състояние се намира?

Тъй като трябваше да прави нещо с ръцете си и с разгорещеното си тяло, Брайс се зае да принтира и да подписва документите, изпратени от Джесиба.

— Ако я извикаме на официален разпит, ще разбере, че я проучваме — каза Брайс и най-сетне вдигна поглед към него.

Лицето му беше пламнало, а очите му… В името на шибания Солас, черните му очи грееха, изцяло съсредоточени в нейното лице. Сякаш си представяше как я докосва.

Как я вкусва.

— Добре — каза грубо и прокара ръка през косата си.

Очите му се охладиха и тъмният огън в тях поугасна. Слава на боговете.

Внезапно я споходи идея и макар че стомахът й се сви от ужас, Брайс пророни сподавено:

— Затова мисля, че трябва ние да отидем при нея с въпросите си.

43

Бърлогата на вълците в Лунната гора се простираше на цели десет пресечки — огромно имение, построено около диво място с гъста гора и буйни треви, които според легендите виреели там още преди някой да стъпи по тези земи. През железните порти, вградени във внушителни варовикови арки, се виждаше частният парк, чиито цветя тъкмо се пробуждаха под утринното слънце. Сред тях подскачаха малки вълчета, хвърляха се едно върху друго и гонеха опашките си под зоркия поглед на стари вълци с посивели муцуни, отдавна разпуснати от бруталната си служба в Помощната гвардия.

Стомахът й така се преобърна, че Брайс се благодари, задето не беше закусила. Почти не беше мигнала през нощта, обмисляйки и премисляйки плана си. Хънт предложи да го направи вместо нея, но тя отказа. Трябваше да дойде тук, да събере смелост. Заради Даника.

Хънт, облечен в бойния си костюм, стоеше на една крачка от нея, толкова мълчалив, колкото и по пътя им насам. Сякаш знаеше, че краката й всеки момент можеше да затреперят. Прииска й се да беше обула кецове. Високите токчета изостряха допълнително болката в бедрото й. Брайс стисна челюсти.

Хънт не откъсваше тъмни очи от четиримата стражи пред портите.