Драконът и Джорджът

Мислеше си, че езикът е най-големият проблем в този свят. Само че не беше така. Колкото повече разсъждаваше, толкова по-уверен ставаше, че в тялото на Горбаш той не говореше на съвременен английски или на какъвто и да е английски. Явно използваше драконски език без никакво затруднение, въпреки че наличието на мозъчни центрове в главата му, които да превеждат на съвременен английски — на разговорен съвременен английски, бе нещо, меко казано, озадачаващо. Като специалист по история на средните векове Джим умееше да говори и да чете на средно– и староанглийски, а докторатът му бе свидетелство, че може да разбира съвременен френски и немски. Освен това той имаше повърхностни познания по съвременен испански, знаеше малко съвременен италиански и се справяше много добре с всички романски езици в средновековната им форма. Също така можеше с лекота да чете класически и църковен латински и да ползва класически гръцки с помощта на речник.

Общо взето доста добра квалификация за човек, попаднал в който и да е период на Европейското средновековие. Само че май нямаше полза от нея. Изглеждаше, че основните области, към които проявяваше интерес, не биха му послужили тук. Все пак за всеки действащ свят трябваше да има логическа система. И ако си отваря очите и прави връзка между нещата…

Носеше се във въздуха неотклонно напред и трескаво разсъждаваше. Но накрая, без да е стигнал до никъде, мисълта му започна да се върти в кръг. Просто нямаше още достатъчно факти, за да направи някакви заключения. Отказа се и отново се огледа надолу.

Очевидно гората не беше толкова близо колкото му се бе сторило отначало.

Въпреки че се движеше много бързо — Джим прецени скоростта си между петдесет и седемдесет мили в час — зеленият пояс от дървета си оставаше все така отдалечен. Ог друга страна, изглеждаше, че изобщо не се уморява. Имаше чуството, че може да лети така безкрайно дълго.

Неприятното обаче бе, че усети първите признаци на глад. Почуди се какво яде, след като е дракон. Не — потрепери от мисълта, — не, категорично не човешки същества. Ако това бе обичайната драконска храна, щеше да му се наложи да гладува. Вероятно магьосникът можеше не само да го върне заедно с Анджи в къщи, но и да му помогне за храната.

Най-после бе започнал да се приближава към гората. Можеше да различи отделните дървета. Бяха борови, смърчови и балсамови, наредени близо едно до друго. За първи път го обзе съмнение. Ако трябваше да търси, вървейки пеша в тази гора… Но след това се успокои. Не можеше да знае къде точно е Звънящата вода, защото иначе Смъргол нямаше да му напомни, че се намира на северозапад. От друга страна, ако бе трудно да се открие това място, старият дракон, който имаше ниско мнение за умствените възможности на Горбаш, щеше да му даде по-конкретни указания и да провери два пъти, за да се увери, че племенникът му го е разбрал правилно.

Вероятно трябваше да има нещо, което да се забелязва отгоре, помисли си Джим, като започна да се спуска по дълга дъга, за да се приближи до върховете на дърветата.

Изведнъж го видя — едно кътче сред гората, през което течеше поток, прескачащ нисък водопад. До потока имаше басейн с фонтан и малка тясна островърха къща, оградена с трева и цветни лехи. Само една камениста пътека извеждаше от гъстата гора до предната врата на къщата. Встрани от нея, точно през вратата имаше нещо като показател.

Джим тежко се приземи на пътеката. В тишината, настъпила след доста тромавото му кацане, отчетливо се чу плисъкът на водата, която се изливаше от фонтана в басейна. Тя наистина звънеше — не с песента на малки звънчета, а с далечните нежни трели на кристал, разлюляван от слабия повей на вятъра.

Звукът някак неусетно успокояваше нервите, а богатият примес от аромати, които лъхаха от цъфналите цветя в лехите, подсилваше въздействието му. Изведнъж Джим се почувства така, сякаш бе потопен в райско кътче, където нищо не бе истинско и нищо нямаше значение.

Той бавно тръгна по пътеката и спря, за да прочете надписа на показателя пред къщата. Изписан бе с черни ъгловати букви върху гладка, боядисана в бяло дъска. Стълбът, на който бе закрепена дъската, се издигаше сред изобилие от астри, лалета, цинии, рози и момини сълзи, които цъфтяха в пълно несъответствие със сезоните. На дъската се открояваше, написано с ъгловати черни букви, името С. Каролинус. Джим се приближи към предната врата, боядисана в зелено, под която имаше едно-единствено каменно стъпало в червен цвят. Почука.

Никакъв отговор.

Въпреки успокоителното въздействие на фонтана и цветята Джим почувства как отвътре му прималява. С Анджи щяха да извадят голям късмет, ако бе дошъл до жилището на С. Каролинус точно когато него го няма.

Отново почука — този път по-силно.

От къщата се чуха стъпки. Вратата се открехна навътре и един старец с изпито лице, червена роба, черно кепе и тънка доста проскубана бяла брада промуши главата си, за да огледа Джим.

— Съжалявам, днес не приемам дракони! — отсече той. — Ела пак във вторник.

Мушна главата си навътре и затръшна вратата.