Драконът и Джорджът

— Вече си го забравил, както виждам — усмихна се насмешливо Каролинус. — О, това младо поколение. Законът за Плащането, идиот такъв. Всяко прилагане на Научното магическо изкуство изисква съответна цена. Защо според теб живея от таксите си вместо да правя заклинания? Само заради това, че има нещо в безкрайно количество не означава, че можеш да вземаш, без да даваш. Защо се използват ястреби, котки, орли или пък чираци вместо кристални кълба? Защо магическият елексир има лош вкус? За всяко нещо трябва да се плаща — в пропорции. Не бих направил това, което е предприел този празноглав аматьор Хансен, без първо да си създам десетгодишен кредит в Ревизионния отдел. А и съм магистър на науките! Той е изразходил запасите си до критичната точка — не може повече.

— Откъде знаеш?

— Е, добри ми асистенте. Не е ли очевидно? Той е бил в състояние да изпрати тази твоя девица — предполагам, че е девица?

— Ами…

— Добре, добре, казвам девица от благоприличие. Чисто абстрактен въпрос така или иначе — отсече Каролинус. — Проблемът е, че той е бил в състояние да я върне обратно, но се е оказало, че кредитът му в Ревизионния отдел е достатъчен само за пренасянето на твоя дух без тялото ти. В резултат: ти си един дисбаланс — тук и сега, а Тъмните сили обожават такива неща. Или като се вгледам по-задълбочено, налице е хубава деликатна ситуация. И тя е на път да обърне нещата към голямо зло. Ха, ако беше малко по-умен и бе учил, щеше да се сетиш, че ще получиш помощта ми, без да ми плащаш с язвозаклинанието. Така или иначе бих ти помогнал, за да помогна и на себе си, и на всички тук.

Джим се втренчи в него.

— Не разбирам — каза той накрая.

— Естествено за обикновен асистент като теб. Добре, ще обясня подробно. Събитието на появяването ти тук — твоето и на тази Анджи, е нарушило равновесието между Случайността и Историята. Силно го е нарушило. Представи си една люлка. Случайността седи на единия край, Историята — на другия, и се люлеят нагоре-надолу. В един момент Случайността е на върха, след това е долу, а Историята — горе. Тъмните сили обожават това. В подходящия момент те натежават на страната, която почти е достигнала земята, при което или Случайността, или Историята остават постоянно горе. В първия случай настъпва Хаос. В другия — предсказуемост и край на Романтиката, Изкуството, Магията и всички останали интересни неща.

— Но… — Джим беше засипан от думи, — ако случаят е такъв, какво можем да направим?

— Какво? Ще теглим нагоре, когато Тъмните сили бутат надолу, ще бутаме надолу, когато Тъмните сили теглят нагоре. Ще предизвикаме временно равновесие, а след това ще ги ударим с главата напред — с нашите сили срещу техните. Тогава, ако спечелим последната битка, можем да оправим твоето положение и да установим постоянно равновесие. Но тепърва ще има трудности.

— Виж сега, все пак… — започна Джим. Искаше да възрази, че изкарва ситуацията много по-заплетена, отколкото е необходимо. Но не му се отдаде възможност да завърши изречението си. Точно в тоя миг силен удар отвън разлюля къщата из основи и прогърмя драконски глас.

— Горбаш!

— Знаех си — каза Каролинус. — Започва се вече.

ГЛАВА 5

Той се запъти към вратата, отвори я рязко и прекрачи навън. Джим го последва. На пътеката, на около три-четири метра от вратата стоеше Смъргол.

— Привет, магьоснико — забоботи старият дракон, като леко наведе глава. Може и да не ме помниш. Името ми е Смъргол. Нали се сещаш за оная работа със страшилището Гормли Кийп? Виждам, че праплеменникът ми е дошъл при теб, добре.

— А-а, Смъргол. Спомням си — каза Каролинус. — Добра работа свърши тогава.

— Имаше навика да навежда главата си след замах — обясни Смъргол. — Забелязах това някъде на четвъртия час от битката. Оставаше открит само за секунда. Следващия път, когато го направи, пробих защитата му и разсякох мускулите на дясната му ръка. После въпросът бе просто да го довърша.

— Помня. Преди осемдесет и три години. Значи това е праплеменникът ти?

— Знам — каза Смъргол, — малко е твърдоглав, но е от моята плът и кръв, както ти е известно. Разбираш ли се с него, магьоснико?

— Доста добре — рече безизразно Каролинус. — Всъщност позволявам си да ти обещая, че праплеменникът ти никога вече няма да е същият.

— Надявам се да е така — засия Смъргол. — Всяка промяна е за добро. Но имам лоши новини, магьоснико.

— Не ми казвай!

— Да не ти… — Смъргол онемя.

— Шегувам се. Продължавай, продължавай — каза Каролинус. — Сега пък какво се е случило?

— Ами просто това, че този млад нищожен червей Брай офейка с нашия джордж.

— Какво? — изкрещя Джим. Цветята и тревата полегнаха като от ураган. Каролинус се олюля, а Смъргол потрепери.

— Моето момче — произнесе той укорително, — колко пъти трябва да ти повтарям да не викаш? Казах, че Брай отнесе джорджа.

— Къде? — изстена Джим.

— Горбаш! — строго го смъмра Смъргол. — Ако не можеш да говориш за това учтиво, после няма да те включа в дискусията. Не знам защо се вълнуваш толкова всеки път, когато споменем този джордж.