Драконът и Джорджът

— Сякаш нещо се смеси в главата ми — отговори Джим. Доста добре бе превъзмогнал импулса, който раздвояваше съзнанието му, но все още имаше усещането, че дълбоко в мозъка му е прикачена някаква отделна чужда част. Направи усилие да не мисли за нея. Може би ако я пренебрегне, чувството щеше да изчезне? Концентрира се върху Анджи.

— Защо едва сега повярва, че съм аз, а не одеве? — попита той, приклекнал на драконските си хълбоци.

— Бях прекалено объркана, за да забележа, че викаше името ми — отвърна тя. — Но когато каза и своето име, а след това спомена Гротуълд, изведнъж осъзнах, че в крайна сметка може да си ти и че той се е сетил да те изпрати, за да ме спасиш.

— Да се е сетил! Ха! Аз му наредих да те върне, защото иначе…! Но той ми каза, че само ще бъда проектиран и вероятно никой няма да ме вижда. Освен теб.

— Това, което виждам, е един от драконите тук. Добре, съзнанието ти е проектирано. Но се е пренесло в тялото на дракон.

— Все още не разбирам. Чакай малко — каза Джим. — Преди си мислех, че говоря на драконски, но ако е така, как можеш да ме разбираш. Би трябвало все още да говориш английски.

— Не знам — каза Анджи. — Но разбирам и другите дракони. Може би всички те говорят английски.

— Не говорят… не говоря. Чуй това, което казвам. Всъщност чуй звуците, които ти издаваш.

— Но аз говоря обикновен разговорен… — Анджи млъкна с особено изражение на лицето. — Не, прав си, не говоря. Мисля, че издавам същите звуци, които издаваш и ти. Кажи „мисля“.

— Мисля.

— Да — задълбочено разсъди Анджи, — това са същите звуци, които издаваш и ти. Само гласът ти е с около четири октави по-нисък от моя. Сигурно и двамата говорим на някакъв тукашен език. И той е един и същ и за хора, и за дракони. Това е безумно!

— Безумно е наистина — каза Джим. — Не може да бъде. Как ще научим напълно непознат език ей така?

— Ох, не знам — отговори Анджи. — Би могло да стане в случай на субективно пренасяне, каквото представлява идването ни тук. Сигурно общите закони на това място са различни и съществува само един език, така че, когато говориш в този свят или каквото е, мислите ти автоматично излизат на единствения възможен език.

Джим се намръщи.

— Не ми е ясно — каза той.

— Май че и на мен. Както и да е, няма значение. Важното е, че можем да се разбираме помежду си. Как те нарече …другият дракон?

— Горбаш. Изглежда, че това е името на праплеменника му, в чието тяло се намирам. Той се казва Смъргол. Очевидно е почти на двеста години и е с голям авторитет пред другите дракони. Но да оставим това. Трябва да те изпратя обратно, което значи, че първо се налага да те хипнотизирам.

— Накара ме да обещая, че никога няма да позволя да ме хипнотизират.

— То беше друго. Това е спешен случай. Сега да намерим нещо, на което да сложиш ръката си. Ето тази скала ще свърши работа. Стъпи тук.

Той посочи нестабилен каменен къс, един от многото в пещерата. Стигаше горе-долу до кръста на Анджи. Тя се приближи към него.

— Сега — каза Джим — сложи ръката си отгоре, все едно, че е маса. Точно така. Концентрирай се, че си обратно в лабораторията на Гротуълд. Ръката ти олеква. Издига се, издига се…

— Защо ме хипнотизираш?

— Анджи, моля те, концентрирай се. Ръката ти олеква. Издига се. Олеква, издига се, издига се. Олеква. Издига се…

— Не — каза Анджи категорично, като свали ръка от камъка. — Не олеква. И няма да бъда хипнотизирана, докато не разбера какво става. Какво ще последва, ако ме хипнотизираш?

— Можеш напълно да се концентрираш, че си в лабораторията на Гротуълд и така отново да се появиш там.

— А какво ще се стане с теб?

— О, тялото ми е там, така че в първия момент, в който не искам да съм на друго място като това тук, автоматично ще се върна в него.

— Но това означава, че си просто безтелесен дух. Сигурен ли си, че можеш да се върнеш толкова лесно, след като си в друго тяло — на този дракон?

— Е… — Джим се колебаеше. — Разбира се, че съм.

— Разбира се, че не си! — каза Анджи. Изглеждаше объркана. — Аз съм виновна за всичко.

— Ти? За това? Естествено, че не. Гротуълд е…

— Не — прекъсна го Анджи, — вината е моя.

— Казвам ти, че не е. Може би не е дори и на Гротуълд. Вероятно в уредите му е възникнала някаква повреда, поради което ти се пренесе заедно с тялото, а аз бях проектиран в тялото на Горбаш вместо напълно да се телепортирам.

— Уредите му не са се повредили — натърти Анджи. — Той просто се втурна напред както винаги и експериментира, без да е наясно какво прави. Затова вината е изцяло моя. Познавах го що за човек е, но не ти казах, понеже имахме нужда от допълнителни средства, а знаеш какъв си.

— Съм какъв? Не — раздразнено каза Джим, — какъв съм?

— Щеше да се сърдиш и безпокоиш, че ще се случи нещо и с право. Когато работи с уредите си, Гротуълд е също като дете с лъскава играчка, въпреки научната си степен. Както и да е. Разбрахме се.

— Добре — каза Джим с облекчение. — Сега просто сложи пак ръката си върху камъка и се отпусни…

— Не това имах предвид — отвърна Анджи. — Искам да кажа, че в никакъв случай няма да се върна без теб.