Драконът и Джорджът

Секо го нямаше. Също и остатъците от костите. За миг Джим усети пристъп на безпокойство. Подсъзнателно бе разчитал да измъкне още информация за тресавището от блатния дракон. Но после безпокойството премина в изумление. Мисълта за това, как Секо събира оглозганите кости, внимавайки да пази пълна тишина, и се измъква преди зазоряване, погъделичка чувството му за хумор.

Приближи се до ръба на езерото и започна да лочи като огромна котка; изливаше в гърлото си по няколко литра вода с всеки тласък на дългия си език. Утолил най-после жаждата си, погледна на запад към мъгливата ивица на морето и разпери криле.

— О-ох! — изпъшка той.

Бързо ги сви отново, като мислено се прокле. Разбира се, трябваше да го очаква — вчера Смргол бе останал без дъх, докато летеше. При първия опит да разпери крилете на Горбаш, сякаш остри ножове се бяха забили в рядко използваните му преди това мускули. Както всеки, претоварил нетренираното си тяло, се почувства скован като дъска. Особено схванати бяха мускулите, от които най-много се нуждаеше.

Иронията от това не му убегна. В продължение на двадесет и шест години беше живял достатъчно добре без криле. Използувал ги бе само един ден, а почувства обида, че трябва да продължи пеш. След като изумлението му премина, той се обърна към морето и тръгна по една от пътеките. За нещастие тя не се простираше право напред. Инстинктивно се опитваше да върви по земята колкото е възможно повече, но често се налагаше да прескача малките протоци, при което автоматично разперваше криле и усещаше нови болезнени пробождания в летателните мускули. Един-два пъти се наложи да преплува проток или малко езерце, където бе прекалено широко, за да прескочи. Тогава разбра защо драконите предпочитат ходенето или летенето. За разлика от хората те явно имаха по-голямо специфично тегло от водата. Налагаше се да плува яростно, за да не потъне. Откри, че драконското му тяло изпитваше почти истеричен страх, когато водата стигнеше над носа му.

Като продължи да се движи по този начин, накрая стигна до една доста широка ивица земя. Заключи, че е Големия път, за който му бе казал Секо. Не бе видял подобен на него в тресавището и като още едно доказателство, той се простираше докъдето стигаше погледът, прав като римски път. Можеше да се допусне, че е бил построен — издигаше се с няколко метра над окръжаващите го земи, обрасъл с храсти и тук-таме с дървета.

Джим се изтърколи на земята — току-що бе преплувал прекалено широк воден участък, който нямаше как да прескочи — и се строполи по корем срещу слънцето. Едно дърво наблизо засенчваше очите му. Топлите слънчеви лъчи отпускаха скованите му мускули, а тревата бе мека. През цялата сутрин бе ходил и плувал и сега обедната тишина го успокояваше. Почувства се уютно. Килна глава върху предните си лапи и се унесе…

Събуди се от някаква песен. Вдигна глава и се огледа. Някой идваше по пътя. Джим чу отчетлив тропот на конски копита по твърдата земя, дрънчене на метал и скърцане на кожени гети и над всичко това — веселото тананикане на чист и плътен глас. Нямаше представа какви са били първите строфи от песента, но припевът ясно долетя до ушите му:

Победно Невил-Смит вървивъв битки и във сеч.

О, блатен дракон, треперипред острия му меч.

Може би бе чувал мелодията някъде преди. Все още се чудеше дали наистина му е позната, когато запращяха клони. Преградата от храсти, издигаща се на около три метра пред него, се разтвори и разкри мъж, облечен изцяло в броня, с отворен шлем; точно под върха на изправеното му копие се вееше тясно алено знаме. Седеше върху едър тромав бял кон. Заинтересуван, Джим се изправи, за да погледне.

Оказа се, че това не е най-разумната му постъпка. Мъжът върху коня веднага го забеляза, щракна надолу забралото на шлема си и стисна дългото копие в ръката си, защитена с желязна ръкавица. Златните му шпори пробляснаха и белият кон хукна шумно в галоп право към Джим.

— Невил-Смит! Невил-Смит! — чу се приглушен рев зад шлема.

Рефлексите на Джим бързо се задействаха. Излетя право нагоре, като забрави за скованите си мускули. Тъкмо се канеше да връхлети върху приближаващата се фигура, когато за части от секундата хладният показалец на благоразумието докосна съзнанието му и той се вкопчи в най-горните клони на дървото, което му бе пазило сянка.

Рицарят, за какъвто го взе Джим, дръпна юздите на коня, той избуксува и спря, приклякайки точно под дървото. Рицарят погледна нагоре през клоните към Джим. Джим погледна надолу. Дървото му се бе видяло доста голямо, докато лежеше под него. Сега, когато висеше горе с цялата си драконска тежест, клоните се бяха огънали застрашително и той се бе оказал малко над главата над своя нападател. По-близо отколкото предпочиташе.

Рицарят повдигна забралото си и изкриви глава, за да вижда нагоре. Под сянката на шлема Джим различи четвъртито, доста изпито лице с пламтящи сини очи, разположени над голям орлов нос. Брадичката беше издадена и му придаваше благороден вид.