Драконът и Джорджът

Всички се обърнаха, за да погледнат блатния дракон. Секо се смути и понечи да се свие, стреснат от голямото внимание, но завърши думите си, като изправи гръбнак и ги погледна смело.

— Какво значи това? — попита Джилс.

— Ху де Боис и хората му се подчиняват на заповедите на Тъмните сили в кулата — рече Джим. — Секо казва, че те са обяснили на Ху как да премине безопасно през блатото и да излезе отново на пътя. Това означава, че вече са на твърда замя, някъде между нас и сушата.

— Няма спор тогава — заяви Брайън. — Кулата отпред и тези арбалетисти зад нас ни поставят в нежелано положение. Да се обърнем и да ги пресрещнем.

— Не знам… — възрази Джим. Свиваше го под лъжичката. — Вие идете и ги пресрещнете, ако смятате, че това е най-доброто. Аз трябва да продължа към Прокълнатата кула. По някакъв начин чувствам, че времето свършва.

— Ха! — възкликна Брайън и изведнъж се замисли. — Същото чувство обзе и мен вчера, когато открих, че те няма. Дори и сега ме владее донякъде. Може би е най-добре ти и аз, да продължим заедно към кулата, Джеймс, и към това, което ни очаква там. Другите могат да останат тук и да се справят със сър Ху и хората му в случай, че се опитат да минат.

— Аз тръгвам с Горбаш — заяви Ара.

— Аз също — реши неочаквано Дафид. Срещна очите на Даниел. — Не ме гледай така. Казах, че превземането на замъци не е моя работа и въобще не беше. Но когато в замъка Малвърн всички пламъци се наклониха, без да има вятър, ме прониза някакъв хлад. Той все още е в мен и знам, че никога няма да ме напусне, докато не открия неговия източник и не помогна за унищожаването му.

— Е, ти си рицар — рече Даниел.

— Не ми се подигравай — разсърди се уелсецът.

— Да ти се подигравам? Не ти се подигравам. Всъщност идвам с теб.

— Не! — Дафид погледна над главата й към Джилс. — Накарай я да остане.

Джилс изсумтя.

— Ти я накарай — каза той.

Даниел сложи ръка върху ножа на колана.

— Никой не може да ме принуди да остана или да отида, или каквото и да е още — заяви тя. — Във всеки случай, отивам.

— Джилс — намеси се, пренебрегвайки я, Брайън, — можеш ли сам да задържиш сър Ху и хората му?

— Не съм съвсем сам… — сухо отвърна Джилс. — С мен са момчетата и преданите бойци от замъка Малвърн! Сър Ху и отрядът му ще отидат на небето преди да минат през нас.

— Тогава да тръгваме, в името на Бога!

Брайън възседна отново коня си и го подкара по пътя. Джим застана редом до голямото бяло животно.

— …Още възражения? — Даниел предизвикваше Дафид.

— Не — тъжно отвърна стрелецът. — Всъщност част от усещането за хлад беше свързано с това, че ще си с мен, когато настъпи последният момент. Както сочат сенките, той ще дойде в този ден.

— Да тръгваме.

Двамата се наредиха зад Джим и Брайън и интимно си зашепнаха. С драконските си уши Джим можеше да долови думите им, но все пак те говореха достатъчно тихо, за да ги остави насаме и да не им обръща внимание. Ара изтича от другата му страна, противоположно на Бланчард.

— Защо сте тъй навъсени, сър рицарю и ти Горбаш? — запита той. — Чудесен ден за убиване.

— В случая кулата и тези в нея — отвърна Брайън кратко, — са противник, който прониква в душите ни.

— Глупак си, ако имаш такива напразни страхове — изръмжа Ара.

— Сър вълк — каза ледено Брайън, — нищо не разбираш от това и нямам намерение да ти обяснявам.

Продължиха да пътуват мълчаливо. Въздухът стоеше неподвижен и изглеждаше малко вероятно да настъпи промяна на времето до края на деня. Постепенно пред тях, там, където земята се съединяваше с морето, хоризонтът се открои в сиво-синя ивица, но все още на мили разстояние. Джим погледна озадачено небето.

— Колко мислиш, че е часът? — попита той рицаря.

— Малко преди първия час, бих казал — отвърна Брайън. — Защо?

— Първия час…? Джим замълча, докато си спомни, че това означава пладне. — Виж как се стъмва!

Брайън също вдигна очи нагоре, а после погледна отново към Джим. Въпреки че слънцето плуваше във все още безоблачното небе, на запад въздухът сякаш чернееше, замъглявайки синевата и пейзажа. Брайън се взря рязко напред.

— Здрасти! — каза той. — Вижте нататък.

Брайън посочи. Джим се загледа. На пътя имаше само отделни дървета или храсталаци, обрасли с висока мочурлива трева. Някъде напред — бе невъзможно да се определи на око точното разстояние, тревата лежеше смачкана и очертаваше линия, пресичаща пътя и излизаща от двете му страни в тресавището. Отвъд тази линия всичко изглеждаше ледено сиво, както под студено зимно небе.

— Движи се насам — каза Ара. Движеше се.

На Джим му трябваха една-две секунди, за да я различи, но забелязвайки как тревата поляга и отново се изправя, откри, че линията, каквото и да представляваше, пълзеше бавно напред. Сякаш някаква плътна невидима течност, постепенно и обилно наводняваше всичко около Главния път, като заливаше блатата и островчетата в тресавището. Усети как по гръбнака му бавно пролазва ледена тръпка.

Инстинктивно той и рицарят застанаха неподвижно, а като ги видя, Ара също се спря. Седна и им се озъби.

— Вижте горе, на запад — каза той.