Драконът и Джорджът

Но нямаше повече. Въздухът остана абсолютно неподвижен и Джим продължи да лети от термал на термал; изкачваше се на един и се пускаше напред, за да улови следващия, който отново да го издигне. Беше по бързо, отколкото пеша, но не най-бързият начин за придвижване.

Когато стигна до тресавището, бе изминала една четвърт от деня. Забеляза линията на Големия път и полетя ниско над него на по-малко от сто метра.

В началото си Големия път бе толкова гъсто обрасъл с дървета и храсти, че приличаше на гората, разположена зад пущинаците преди тресавището. Листата и клоните висяха неподвижно под ясното есенно слънце, докато Джим редуваше над тях планиране с полет. Не забелязваше нищо между дърветата. Нито човек, нито животно, дори птица или рояк насекоми не се виждаше отдолу. Пустият пейзаж бе едновременно злокобен и успокоителен. Джим се почувства толкова отпуснат, че почти забрави защо е дошъл. Безпричинно в съзнанието му изплува откъс от стихотворение, което се бе опитал да съчини в студентските години, преди твърдо да реши да стане преподавател.

Час след час и още час,не мога да ги отлича.Като деца безлики по стена,

отвеждаща в безкрайността…

— Джим Екерт! Джим Екерт!

Тънък глас, долитащ отдалеч, го изтръгна от мислите му. Огледа се, но не видя никого.

— Джим Екерт! Джим Екерт!

Тръпка премина по гърба му и смрази цялото му тяло, когато го чу отново, но този път по-силно. Определи, че източникът идва от пътя, някъде пред него.

— Джим Екерт! Джим Екерт!

Сега гласът се чу с пълна сила — драконски, но не толкова мощен, колкото гласовете на Смргол или Брай.

Джим се взря напред, обхващайки пътя с острия си поглед. Накрая забеляза нещо сиво, което леко помръдваше във високата трева в един отдалечен участък, обграден от дървета и храсти. Спусна се към него.

Докато се приближаваше видя източника на виковете, но и преди това почти се бе досетил кой е той. Секо стоеше на земята, а крилете от двете му страни се простираха над тревата. Приличаше на уловена птица, грубо разпъната за показ. Почти загубил надежда, блатният дракон от време на време повдигаше главата си, за да извика.

Джим вече го бе приближил. Явно Секо все още не го виждаше и нищо чудно, защото гледаше в грешна посока. Джим съобразяваше бързо. Бе загадъчно, че го викат по име; долавяше и друго — нещо неестествено в странната поза на разпънатия Секо, от което мисълта да отговори на блатния дракон не му се нравеше.

Докато се колебаеше, инерцията на полета го пренесе зад Секо и блатният дракон го зърна.

— Джим Екерт, Джим Екерт — изкрещя той. — Не си отивайте. Върнете се и първо ме изслушайте. Искам да Ви кажа нещо. Моля Ви, върнете се. О, помогнете ми. Помощ, Ваша Милост. Аз съм само един блатен дракон…

Джим продължи, като се опитваше да не чува виковете, заглъхващи зад гърба му, но в него се водеше война. Секо бе научил някак истинското му име. Това означаваше, че блатният дракон или действително бе открил нещо, или бе използван от Тъмните сили като посредник. Възможно ли бе Тъмните сили да са готови да преговарят за освобождаването на Анджи?

Вкопчи се здраво в надеждата, която нарасна от последната му мисъл. Преговорите бяха една от възможностите, а от друга страна, ако Секо бе открил нещо полезно, щеше да е глупак да не се възползва. Освен това, въпреки че Джим твърдо отхвърляше мисълта за влияние на емоциите върху евентуалните му решения, нотките на отчаяние в гласа на Секо и безнадеждният му зов за помощ го трогнаха.

Решен, Джим се наклони в завой, размаха криле, за да се издигне и започна да се спуска назад.

Секо стоеше на същото място, без да е променил позата си. Изстреля градушка от радостни викове, когато видя, че Джим отново се приближава.

— О, благодаря, Ваше Височество. Благодаря, благодаря… — бръщолевеше той, докато Джим се спускаше на тревата до него.

— Нямат значение благодарностите! — отсече Джим. — Какво имаш да ми кажеш…

Той млъкна, току що разбрал защо Секо бе заел неестествената поза на разпънат орел.

Ловко прикрити в тревата, от земята стърчаха колчета, към които пръстите и краищата на крилете на Секо бяха стегнати здраво с кожени ремъци.

— Стой, дракон! — извика глас.

Джим вдигна очи. От прикритието на дърветата вдясно излезе бронирана лъскава фигура; за последен път я бе видял да се приближава към него върху кон, с копие в ръка.

От всички страни рамо до рамо запристъпваха арбалетисти и го заградиха в плътен обръч със заредени и насочени оръжия и със стрели, прицелени в гърдите му.

Секо изскимтя.

— Простете ми Ваше Величие! — извика той. — Простете ми! Нищо не можех да сторя. Аз съм просто блатен дракон и ме хванаха. Тъмните сили ме принудиха да Ви повикам с това име, за да дойдете и да могат да ви заловят. Обещаха да ме пуснат, ако успея да Ви накарам да дойдете. Аз съм просто блатен дракон и никой не го е грижа за мен. Трябваше да се погрижа за себе си. Трябваше, не разбирате ли? Трябваше…!

ГЛАВА 20