Драконът и Джорджът

— Ето какво е ужасното в тях, в тези джорджи — продължи той. — Никой не може да ги накара да направят каквото са им казали, дори и Тъмните сили. Не ги е грижа за нищо, стига да могат да препускат в твърдите си черупки и да забиват острите си рогове в бедните блатни дракони като мен или в когото си искат. Представяте ли си някой друг да върви така и да върши каквото му щукне, след като Тъмните сили са му дали заповеди!

— Чудя се, къде все пак изчезнаха всички, след като избягаха оттук? — замисли се Джим.

— Рицарят и онези арбалетисти? — Секо кимна с глава към сушата, където започваше Големия път. — Има едно блато вляво, в което веднага бихте се удавили, ако не можехте да летите, Ваше Височество. Но Тъмните сили показаха на рицаря път през него. Той и хората му са отишли натам и ще заобиколят в кръг, за да излезнат отново на Големия път, зад приятелите Ви, които преди малко отправиха тези стрели. Знам, защото рицарят каза на хората си, че този е начинът да изненадат и заловят Вашите приятели, след като Ви откарат в кулата.

— Това означава, че са ни пресекли пътя откъм сушата… — започна Джим и осъзна, че от няколко секунди чува шум от копитата на приближаващи коне. В следващия момент Брайън се появи на полянката.

— Джеймс! — извика радостно рицарят. — Ето те и теб! Чувствах се като мошеник заради това, че с приказките си се опитвах да те въвлека в нападението на Малънконтри. След като изчезна вчера, се замислих и се сетих, че вероятно въздействието ни е било в разрез с дълга ти и си решил все пак да тръгнеш сам. Казах това на Джилс, Дафид и Даниел и да ослепея, ако и те не си мислеха същото. Първо вълкът, после и ти си отидохте. Лоши предзнаменования за една дружина, нали? Така, че вече бяхме тръгнали към тресавището, когато снощи вълкът се присъедини към нас… Здравей! Това някой от тукашните дракони ли е?

— Секо, Ваше Могъщество! — бързо изскимтя блатният дракон. — Просто Секо, това е. Познавам Ви добре, Ваше Джорджество и съм ви се възхищавал отдалеч много пъти. Такъв устрем, такава смелост…

— Наистина?

— Такава любезност, такова добродушие, такава…

— О, ни най-малко, всъщност…

— Рекох си, че рицар като Вас никога не би наранил един беден блатен дракон като мен.

— Е, разбира се — каза Брайън, — знаеш, че бих го направил. Ако те бях хванал, щях да отсека главата ти както на всеки друг дракон. Но от това, че си тук с Джеймс разбирам, че сега си на наша страна.

— Ваша?… О, да сър, да. Аз съм на Ваша страна.

— Така и си помислих. Забелязах, че имаш вид на боец в момента, в който те видях — жилав, мускулест, страхотно… не като повечето от тукашните блатни дракони, които съм срещал.

— О, да, Ваше Рицарство. Жилав…

Секо, който бе полуразперил крилете си, сякаш опитвайки се отново да си тръгне, млъкна и замръзна неподвижно с втренчен в рицаря поглед. Брайън обаче отново се бе обърнал към Джим.

— Другите ще са тук след минута… започна той.

— Грешка — чу се рязък глас. — Тук бях преди теб. Но се заех да проследя враговете ни. Влязоха в едно блато до пътя. Можех и там да ги проследя, обаче реших да се върна, за да видя как е Горбаш. Добре ли си Горбаш?

— Чудесно, Ара — отвърна Джим, защото докато разговаряха, на полянката бе пристигнал вълкът.

Ара погледна Секо и злобно се усмихна.

— „Мускулест“ и „страхотен“, а? — каза той.

— Всичко това няма значение сега, сър вълк — заяви Брайън. — Важното е, че всички сме отново заедно и за следващата стъпка имаме нужда от малък план. Веднага щом… А, ето ги и тях.

Дафид, Джилс и Даниел, последвани от останалите разбойници всъщност бяха пристигнали на полянката едновременно с появяването на Ара. Разбойниците вече обикаляха между мъртвите тела на арбалетистите и си прибираха стрелите. Дафид спря в средата на полянката и се огледа.

— Стрелата ми е отнесена, сигурно е бил той — обърна се стрелецът към Джим. — Раних ли го?

— Значи твоята стрела уцели Ху де Боис? Трябваше да се досетя — отвърна Джим. — Тя премина през бронята, но не и по-навътре.

— Беше сляп изстрел — рече Дафид, — с падащ полет, защото между нас имаше дървета. Все пак не ме радва да чуя, че острието ми го е достигнало, без да го нарани. — Спокойно! — каза Даниел — Свети Себастиан, не можеше да направиш повече при такъв изстрел и от това разстояние. Защо продължаваш да се преструваш, че е по силите ти да сториш невъзможното?

— Изобщо не се преструвам. Що се отнася до „невъзможното“, няма нищо невъзможно, а само неща, които още не сме се научили да вършим.

— Мисля, че сега това няма значение — прекъсна ги Брайън. — Отново сме заедно със сър Джеймс и трябва да вземем решение. Сър Ху и неговите арбалетисти ни се измъкнаха и се спасиха в едно блато. Дали да ги проследим и да изпратим отряд, който ще им попречи да се върнат, или да ги оставим и да продължим към кулата? Лично аз нямам желание да позволявам на врага свободно да ме следва зад гърба ми.

— Те не са в блатото — намеси се гръмко и неочаквано Секо. — Досега вече са се върнали на пътя.