Духовна връзка

не се е и приближавал. Въпреки всичко, дори с Ейвъри...

- Кристиан, съжалявам за това...

- Не трябва...

- Съжалявам...

- По дяволите, - каза той. - Ще ме оставиш ли да довърша изре...

- Не, - прекъсна го Лиса, наведе се и го целуна силно, показвайки му с целувката

си, че и за нея не съществува никой друг.

Е, очевидно Таша беше права – аз бях единствената, която можеше да ги събере.

Просто не бях очаквала арестът ми да помогне.

Напуснах главата на Лиса, за да им дам малко лично пространство и да не ги

гледам как се целуват. Нямах нищо против това. Не можеха да направят нищо за мен в

момента и заслужаваха събирането си. Единственото, което можеха да направят, бе да

чакат за още информация и начинът им за запълване на времето наистина беше по-добър

от каквото и да правеше Ейдриън.

Легнах на леглото и се загледах в тавана. Около мен имаше само прост метал и

неутрални цветове, което ме подлудяваше. Нямах нищо за гледане, нищо за четене.

Чувствах се като животно, затворено в клетка. Струваше ми се, че стаята става все по-

малка и по-малка. Всичко, което можех да правя, се изчерпваше с преглеждане на

каквото бях научила чрез Лиса и анализиране на всяка дума. Имах въпроси за всичко,

разбира се, но най-много ме човъркаше споменатото от Даниела изслушване. Трябваше

да разбера повече за него.

Получих отговор часове по-късно.

Бях изпаднала в някакво замъглено вцепенение и почти не разпознах Михаил,

който стоеше пред вратата на килията ми. Скочих от леглото към решетките и видях, че

отключва вратата. В мен се надигна надежда.

- Какво става? - попитах. - Пускат ли ме?

- Опасявам се, че не, - каза той. Думите му бяха потвърдени от това, че след като

отвори вратата, незабавно ми сложи белезници. Не се възпротивих. - Тук съм, за да те

заведа на изслушването ти.

Излизайки в коридора, видях струпани още стражи. Моят собствен охранителен

отряд, огледало на този на Дмитрий. Очарователно. Михаил и аз вървяхме заедно и той

милостиво говореше, вместо да запази онази ужасна тишина, която беше обичайно

отношение към затворниците.

- Какво всъщност е изслушване? Дело?

- Не, не. Твърде скоро е за дело. На изслушването се решава дали отиваш на съд.

- Това звучи като загуба на време, - отбелязах. Илязохме от сградата на охраната и

свежият влажен въздух беше най-прекрасното нещо, което някога бях усещала.

- По-голяма загуба на време ще е ако отидеш на квалифицирано заседание и те

осъзнаят, че няма какво да отстояват. На изслушването ще покажат уликите си и съдия...

е, или някой, който се държи като съдия, ще реши дали ще има дело. Делото е

официално. На него издават присъдата и обявяват наказанието.

- Защо им отне толкова време да организират изслушването? Защо ме накараха да

чакам в килията цял ден?

Той се засмя, но не защото го намираше за забавно.

- Това беше бързо, Роуз. Много бързо. Може да отнеме дни или дори седмици, за

да се организира изслушване и ако отидеш на съд, ще стоиш заключена дотогава.

Преглътнах.

- Ще се справят ли бързо и с това?

- Не знам. Нито един монарх не е бил убит през последните сто години. Хората

полудяват, а Съветът иска да въдвори ред. Вече правят огромни планове за погребението

на кралицата – голям спектакъл, който ще разсее всички. Твоето изслушване също е опит

за въдворяване на ред.

- Какво? Как?

- Колкото по-бързо осъдят убиеца, толкова по-сигурни ще се почувстват всички.

Мислят, че обстоятелствата срещу теб са доста, искат да побързат. Искат да си виновна.

Искат да я погребат, като знаят, че убиецът й е подведен под отговорност, така че всички

да могат да спят спокойно, когато новият крал или кралица бъде избран.

- Но аз не съм... - Спрях да отричам. Нямаше смисъл.

Пред нас се очерта сградата, в която се намираше съдебната зала. Излеждаше

заплашително първия път, когато бях тук за делото на Виктор, но това беше заради

страха от спомените, които той будеше в мен. Сега... Сега моето собствено бъдеще беше

на карта. А очевидно и не само моето – светът на мороите гледаше и чакаше, надявайки

се, че съм злодей, който ще бъде затворен на сигурно завинаги. Преглъщайки, погледнах

нервно Михаил.

- Мислиш ли... Мислиш ли, че ще ме изпратят на процес?

Той не отговори. Един страж ни отвори вратата.

- Михаил? - умоляващо казах. - Наистина ли ще ме съдят за убийство?

- Да, - каза той съчувствено. - Почти съм сигурен, че ще го направят.

Глава 27

Влизането в съдебната зала беше едно от най-нереалистичните преживявания в

живота ми – и не само защото бях обвинена. Просто продължаваше да ми напомня за

делото на Виктор и идеята, че сега аз бях на неговото място, беше до голяма степен

прекалено трудна за разбиране.

Влизането в залата с група пазители кара хората да те гледат, а, повярвайте ми,

тук имаше наистина много хора, така че аз, естествено, не се спотаих или засрамих.

Влязох с увереност и високо вдигната глава. Отново изпитах онова мрачно връщане към

процеса на Виктор. Той също беше влязъл предизвикателно и аз бях ужасена, че някой,

който е извършил престъпленията си, би се държал така. Дали тези хора си мислеха

същото за мен?