Духовна връзка

Лиса, която беше морой – жив вампир, не се чувстваше комфортно и силите й

отслабваха. Тя се усмихна и преметна платиненорусата си коса на едното рамо. Слънцето

освети бледата коса и тя засия с ангелско излъчване.

- Предполагам. Не мисля, че наистина си чак толкова разтревожена.

Разбирах за какво си мислеше. Дори Дмитрий беше заявил, че само ще си загубя

времето. В крайна сметка бях заминала за Русия да го търся и се бях изправила срещу

истински стригои, убивайки съвсем сама много от тях. Може би не трябваше да се

страхувам от приближаващите тестове, ала внезапно всички очаквания, възложени върху

мен, ме притиснаха с цялата си тежест. Пулсът ми се учести. Ами ако не успеех да се

справя? Ако се окажеше, че не съм толкова добра, колкото си мисля? Пазителите, срещу

които щях да се изправя може и да не бяха истински стригои, но имаха умения и се бяха

били много по–дълго от мен. Арогантността можеше да ми навлече големи неприятности

и ако се издънех, щеше да е пред хората, които ги беше грижа за мен. Всички те вярваха

в мен. Тревожеше ме и още едно нещо.

- Тревожа се как оценките ще се отразят на бъдещето ми, - измърморих.

Беше вярно. „Спарингите” бяха последният ми изпит като начинаещ пазител. Те

даваха гаранция, че ще завърша Академията „Св. Владимир” и ще мога да заема мястото

си на истински пазител, който ще защитава мороите от стригоите. Спарингите на

практика определяха при кой морой щях да бъда назначена. Почувствах състраданието и

тревогата на Лиса посредством връзката ни.

- Албърта мисли, че има голяма вероятност да останем заедно и ти да продължиш

да си мой пазител.

Направих физиономия.

- Смятам, че Албърта говори така, само за да ме задържи в училището. – Преди

няколко месеца напуснах, за да търся Дмитрий, а после се върнах, а това навреди на

академичното ми досие. Трябваше да се отбележи и един мъничък факт – моройската

кралица Татяна ме мразеше и щеше да се намеси по определянето на назначението ми, но

това беше друга история. – Мисля, че Албърта е наясно с едно – единственият начин да

ме оставят да те защитавам е само ако съм последния пазител на Земята. Дори тогава

шансовете ми биха били нщожни.

Пред нас ревът на тълпата се засилваше. Едно от училищните игрища беше

трансформирано в арена на степени, подобно на арените по времето на гладиаторските

боеве в Рим. Имаше изградени зрителски места, които представляваха от обикновени

дървени скамейки до луксозни меки седалки със сенници, които да предпазват мороите

от слънцето. Игрището беше обградено с флагове, чиито ярки цветове се виждаха оттук,

развявани от вятъра. Не бях ги забелязала още, но знаех, че близо до входа трябваше да

има изградени казарми, където новаците като мен да чакат с опънати нерви. Самото поле

трябваше да е превърнато в терен с опасни изпитания. И съдейки по звука от

дюдюканията, много от учениците бяха вече на арената, за да станат свидетели на

събитието.

- Не губя надежда, - каза Лиса. Посредством връзката ни почувствах, че наистина

го мисли. Това й беше хубавото – непоколебима вяра и оптимизъм, които прескачаха и

най–ужасните изпитания. Чувствата й ярко констрастираха спрямо моето негодуване и

цинизъм. – Имам нещо, което днес може да ти помогне.

Тя спря и бръкна в джоба на джинсите си, като извади малък сребърен пръстен,

покрит с миниатюрни камъни, които приличаха на оливин (вид минерал). Нямаше нужда

да използвам връзката ни, за да разбера какво ми предлагаше.

- О, Лис… не зная. Не искам никакво, ъм, нечестно предимство.

Лиса завъртя очи.

- Знаеш, че не е проблем. Заклевам се, че този пръстен е подходящ.

Пръстенът, който ми предлагаше представляваше амулет, пропит с рядката магия,

която тя владееше. Всички морои контролираха един от петте елемента: земя, въздух,

вода, огън или дух. Духът беше най–редкия елемент, толкова рядък, че за много векове

беше забравен. Но наскоро Лиса и още няколко се сблъскаха с него. За разлика от

другите елементи, които по природа бяха повече физически, Духът бе здраво свързан със

съзнанието и всички психични феномени. Никой не го разбираше напълно. Едва наскоро

Лиса бе започнала да експериментира с правенето на амулети, в които присъстваше

духът и изобщо не се справяше добре. Най–ярката й способност, предизвикана от Духът,

бе да лекува, затова продължаваше да се опитва да направи лечебни амулети.

Последният представляваше гривната, която дрънчеше на ръката ми.

- Този действа. Малко е, но ще държи мрака далеч от теб по време на битките. –

Говореше спокойно, но и двете знаехме колко сериозни са думите й.

Контролирането на Духът си имаше цена: мрак, който се показваше като гняв и

объркване, и който понякога водеше до лудост. Мрак, който понякога ме връхлитеше

през духовната ни връзка. Лиса и аз си бяхме казали, че с помощта на амулетите и

лечението, ще успеем да го преборим. Още едно нещо, което трябваше да усвоим до

съвършенство.

Усмихнах й се вяло, подтиквана от загрижеността й и взех пръстена. Не опари

ръката ми – приех го като обнадеждаващ знак. Беше малък и пасваше само на кутрето

ми. Когато го надянах, не почувствах нищо специално. Понякога се случваше с