Духовна връзка

още щом… - Зяпнах учудено. – Той с Ейдриън ли говори?

Да. До Ейб седеше Ейдриън Ивашков – моето повече-или-по-малко гадже.

Ейдриън беше морой от знатно потекло – и също като Лиса си служеше с Духа. Беше луд

по мен (и много често просто луд) от момента, в който се срещнахме, но аз имах очи

само за Дмитрий. След провала ми в Русия, се върнах и обещах да дам шанс на Ейдриън.

За моя изненада помежду ни… вървеше гладко. Дори чудесно. Беше ми написал план, в

който обясняваше защо е разумно да излизам с него. Включваше точки като „Ще откажа

цигарите до момента, в който наистина, ама съвсем наистина не почувствам нужда да

запаля” и „Всяка седмица ще ти правя романтични изненади, като импровизирани

пикници, рози или пътуване до Париж – но няма да бъдат точно изброените, защото вече

не са изненади”.

Когато бях с него, не се чувствах така, както с Дмитрий, но предполагам, нямаше

две еднакви връзки. В крайна сметка двамата бяха съвсем различни. Продължавах да се

будя, пробождана от болка по загубата на Дмитрий и нашата любов. Измъчвах се, задето

се бях провалила в опита си да го убия в Сибир и да го освободя от безсмъртното му

състояние. И въпреки това отчаянието ми не значеше, че съм сложила край на

романтичния си живот – отне ми известно време, преди да го приема. Трудно ми бе да

продължа напред, ала Ейдриън ме направи щастлива. Засега ми стигаше.

Но това не означаваше непременно да се сприятели с моя баща мошеник и

гангстер.

- Има лошо влияние! – възразих.

Майка ми изсумтя.

- Съмнявам се, че Ейдриън би повлиял чак толкова на Ейб.

- Не Ейдриън! Ейб. Ейдриън се опитва да се държи добре. Ейб ще оплеска всичко.

– В своя план за убеждаване Ейдриън наред с цигарите бе обещал да откаже и пиенето,

както и някои други пороци. Присвих очи, опитвайки се разбера за какво толкова

интересно си говореха Ейдриън и Ейб. – Какво ли обсъждат?

- Мисля, че това е последният ти проблем в момента. – Джанин Хатауей беше

изключително практична. – По–малко се притеснявай за тях и повече за арената.

- Мислиш ли, че си говорят за мен?

- Роуз! – майка ми ме ощипа по ръката и аз отново извърнах поглед към нея. –

Дръж се сериозно. Запази спокойствие и не се разсейвай.

Думите й звучаха точно както си го представях с Дмитрий и на лицето ми се

прокрадна лека усмивка. В крайна сметка не бях сама.

- Кое е толкова смешно?

- Нищо, - отвърнах и я прегърнах. Отначало стоеше скована, но после се отпусна и

дори ме прегърна кратко в отговор, преди да се отдръпне. – Радвам се, че си тук.

Майка ми не спадаше към прекомерно емоционалния тип, затова прегръдката ми я

хвана неподготвена.

- Е, - започна тя, очевидно смутена, - казах ти, че няма да го пропусна.

Отново погледнах към трибуните.

- От друга страна, не съм съвсем сигурна за Ейб.

Или… чакай. Споходи ме странна идея. Всъщност, не толкова странна. Със

съмнителна репутация или не, Ейб имаше връзки – достатъчно обширни, за да прати

съобщение на Виктор Дашков в затвора. Ейб беше този, който потърси информация за

Робърт Дору, владеещия Духа брат на Виктор, правейки ми услуга. Когато Виктор бе

пратил отговор, че няма причина да даде на Ейб информацията, от която се нуждае, бях

отхвърлила мисълта, че баща ми ще ми помогне и се бях насочила към плана за бягство

от затвора. Но сега…

- Роузмари Хатауей!

Албърта ме повика с висок и ясен глас. Прозвуча ми като тромпет, призоваващ на

битка. Всичките ми мисли за Ейб и Ейдриън – и дори за Дмитрий – се изпариха от

съзнанието ми. Стори ми се, че майка ми ми пожела късмет, но точните й думи се

изгубиха някъде, когато закрачих към Албърта и арената. Усетих прилив на адреналин.

Цялото ми внимание беше насочено към това, което се простира пред мен: изпитанието,

което най–накрая щеше да ме направи пазител.

Глава 2

Тренировките и боевете ми се струваха като размазано петно. Вероятно си

мислите, че след като битките са най–важната част от обучението ми в Академия „Св.

Владимир”, би трябвало да помня всичко перфектно, с кристално ясни детайли. Странно

– мислите ми от по–рано сякаш се бяха сбъднали. Как изобщо това можеше да се

сравнява със събитията, пред които се бях изправила? Как можеше тези смехотворни

битки да се сравнят с тълпата стригои, вилнеещи из училището? Тогава се изправих

срещу съкрушителното преимущество на стригоите, без да зная дали тези, които обичам,

са живи или мъртви. И как бих могла да се страхувам от така наречената битка с някой от

училищните инструктори, след като се бях била с Дмитрий? Той беше смъртоносен като

дампир и зъл като стригой. Не че имах намерение да положа минимални усилия по време

на изпита. Той си беше сериозна работа. Кандидат–пазителите често се проваляха на

изпита, а аз не исках да съм една от провалилите се. От всички страни ме атакуваха

пазители, които се биеха за мороите и ги защитаваха, още преди раждането ми. Арената

не беше равна и допълнително усложняваше работата ни. Яха я запълнили с

приспособления и препятствия, греди и стъпала, с цел да изпробват равновесието ми –

включтелно и мост, който болезнено ми напомни за последната нощ, в която видях