Духовна връзка

лечебните талисмани. Можеше да означава и че пръстенът е напълно безполезен. И в

двата случая нямаше пострадали.

- Благодаря, - отвърнах. Почувствах как я заля вълна на задоволство и двете

продължихме разходката си. Изпънах ръка пред мен, възхищавайки се на начина, по

който блещукаха зелените камъни. Идеята да нося бижута, като се имаше предвид през

какви физически изпитания щях да мина, не беше от най–добрите, но все пак щях да нося

ръкавици, които да го скрият. – Трудно ми е да повярвам, че след всичко случило се ще

приключим обучението си и ще се озовем навън в истинския свят, - размишлявах на глас,

без да се замислям над думите си. Стоящата до мен Лиса настръхна и аз веднага

съжалих, задето изрекох мислите си на глас. „Навън в истинският свят” означаваше, че

Лиса и аз щяхме да предприемем изпълнението на задача, за която тя с нежелание беше

обещала да ми помогне преди няколко месеца.

Докато бях в Сибир, разбрах, че може би има начин да върна Дмитрий към

предишното му състояние – отново да бъде дампир като мен. Начинанието имаше малки

шансове за успех – може би дори беше лъжа – и като се имаше предвид начина, по който

Дмитрий се беше фокусирал върху намерението си да ме убие, не си създавах илюзии, че

ще имам някакъв друг избор, освен да го убия, ако се стигне в ситуация, в която да

избирам между него и мен. Но ако имаше начин да го спася, преди да се случи всичко

това, трябваше да открия този начин. За съжаление, единствената следа, която можеше

да доведе до сбъдването на чудото, водеше към един престъпник. И не кой да е

престъпник, а точно Виктор Дашков – морой от кралското обкръжение, който бе

измъчвал Лиса и беше извършил всевъзможни зверски постъпки с цел да превърне

живота ни в ад. Правосъдието надделя и Виктор беше хвърлен в затвора, което

усложняваше задачата ни. Научихме, че след като бе обречен да прекара живота си зад

решетките, не намираше за нужно да сподели какво знае за своя полубрат –

единственият, успял някога според слуховете, да спаси стригой. Реших – вероятно без

всякаква логика, – че Виктор може и да ни предостави информацията, ако в замяна му

предложим единственото нещо, което само ние може да му дадем: свобода. Не бях си

доизяснила идеята. Първо – не знаех дали ще се получи. Можеше да се каже, че

планираме нещо голямо. Второ – нямах представа как се организира бягство от затвора,

още по–малко пък в кой точно затвор се намираше Виктор. И накрая – трябваше да се

отбележи, че вероятно щяхме да пуснем на свобода смъртния си враг. Усещайки

смазващата сила на плана ни, си представях как точно се чувства Лиса. И въпреки това,

колкото и да я притесняваше цялата идея – а повярвайте ми, безпокоеше я много – тя

тържествено се закле, че ще ми помогне. През последните месеци й предлагах стотици

пъти да я освободя от обещанието й, но тя държеше на своето. Разбира се, като се

вземеше предвид, че нямаше начин да открием затвора, в крайна сметка обещанието й

нямаше значение. Опитах се да запълня неловкото мълчание като й обясних, че наистина

смятам, че ще може да отпразнуваме със стил рожденния й ден следващата седмица.

Опитите ми бяха прекъснати от Стан, един от дългогодишните инструктори.

- Хатауей! – излая той, идващ към нас от полето. – Колко мило, че се присъедини

към нас. Веднага заминавай там!

Съзнанието на Лиса се отърси от мислите за Виктор. Тя ме прегърна бързо.

- Късмет, - прошепна в ухото ми. – Не че ти е нужен.

Изражението на Стан ми подсказа, че десетсекундното ни сбогуване е

продължило десет секунди повече от нужното. Усмихна се на Лиса в знак на

благодарност и тя се запъти да намери приятелите ни някъде по местата им, докато аз

заприпках след Стан.

- Извади късмет, че не си сред първите, - избоботи той. – Хората дори започнаха

да се обзалагат дали изобщо ще се появиш.

- Наистина ли? – попитах ободрена. – Какви са залозите? Защото още има време

да променя решението си и да заложа за себе си. Ще изкарам малко джобни.

Присвитите му очи ме предупредиха, че трябва да замълча, когато влезнахме в

зоната на чакащите, непосредствено до игрището, точно срещу местата на зрителите.

През последната година се чудех колко работа се хвърля по организирането на битките и

сега, когато видях цялото съоръжение отблизо, продължавах да се изумявам. Казармите,

в които чакаха начинаещите пазители, бяха построени от дърво и имаха покриви.

Структурата изглеждаше така, сякаш винаги е била част от стадиона. Строежът й бе

осъществен със забележителна скорост и също толкова бързо щеше да бъде развалена,

веднага щом приключат боевете. Портата, ширка колкото трима души, даваше частичен

поглед към игрището, където една от съученичките ми чакаше нетърпеливо да бъде

извикано името й. Имаше подредени всякакви препятствия, нарушаващи координацията

и баланса по време на битката, като същевременно трябваше да се избягват по–

възрастните пазители, които щяха да се промъкват иззад предметите и да дебнат зад

ъглите. На единия край на игрището имаше изградени дървени стени, оформящи мрачен

и объркващ лабиринт. Над друга част от стадиона висяха мрежи и нестабилни