Духовна връзка

Когато всички държаха бокалите, Антъни вдигна своя над главата си с две ръце.

На светлината на огъня изглеждаше странно зловещ, сякаш не принадлежеше на този

свят.

- Пием за Присила Вода – каза той.

- Пием за Присила Вода! – повториха всички.

Той свали чашата си и отпи от виното. Както и всички останали – е, освен

Ейдриън. Той вече бе погълнал половината количество, въпреки лошото качество.

- Пием за Джеймс Уилкет.

Докато повтарях думите му, осъзнах, че Джеймс Уилкет бе един от пазителите на

Присила. Тази луда група от кралски произход отдаваше почит и на дампирите.

Продължихме по същия начин за всеки един дампир, но аз отпивах по малки глътки,

искайки да запазя главата си трезва. Освен това бях сигурна, че до края на списъка и

Ейдриън само се правеше, че отпива.

Когато Антъни приключи със списъка на загиналите, той отново вдигна бокала си

и се приближи към пламтящия огън, който вече топлеше неимоверно много малката зала.

Гърбът на роклята ми беше пропит с пот.

- Към всички тези, загубени заради голямото зло, ние почитаме духовете ви и се

надяваме, че ще продължите с мир към следващия свят. – с тези си думи той изсипа

остатъка от виното в пламъците.

Всички тези приказки за духове определено не се вписваха в християнската

представа за религията, поддържана от мороите. Затова се почудих колко ли стара беше

тази церемония. Отново исках да сваля преградите си и да разбера дали има духове около

нас, но се страхувах от това, което можех да открия. Освен това се разсеях, когато всички

започнаха да изсипват бокалите си в огъня. Един по един, по посока на часовниковата

стрелка. Цареше пълно мълчание, като изключим пращенето на някоя и друга цепеница в

огъня. Всички гледаха и пазеха тишина.

Когато дойде моят ред, се опитах да не треперя. Не бях забравила, че съм се

промъкнала нелегално тук. Морои от по-нисша класа не се допускаха, а какво ли

оставаше за дампири? Какво ли биха направили? Можеха ли да ме хвърлят в огъня от

гняв, че съм нарушила церемонията им?

Но страховете ми не се оправдаха. Никой не каза нищо, докато изливах виното си

и след секунда се приближи Ейдриън за своя ред. Разтопих се от облекчение зад Лиса.

Когато всички изляха бокалите, запазиха минута мълчание за загиналите. След като бях

свидетел на отвличането на Лиса наскоро, имах доста, над което да мисля. Никакво

мълчание нямаше да бъде справедливо.

Нов негласен сигнал сякаш премина през стаята. Кръгът се разпръсна и

напрежението се вдигна. Хората се раздалечиха в малки бъбриви групички, досущ като

на всяко друго парти, макар че по бузите на някои лъщяха сълзи.

- Много хора сигурно са харесвали Присила – отбелязах аз.

Ейдриън се обърна към една маса, поставена там по някое време през

церемонията. Подпряна на стената, на нея имаше плодове, още вино и сирене.

- Не всички плачат за нея – отвърна ми той.

- Трудно ми е да повярвам, че могат да плачат за дампири – контрирах го. – Никой

не ги познаваше.

- Не е вярно – каза той.

Лиса го подкрепи.

- Повечето от загиналите са били пазители на тези морои.

Тогава осъзнах, че тя е права. Прекалено много хора бяха загинали, много от

мороите бяха загубили пазители, с които са били изключително близки. Въпреки

първоначалната ми скептичност към кралските особи, знаех, че са създали приятелства с

дампирите.

- Това е адски тъпо парти – прекъсна ме един глас. Обърнахме се и видяхме

Кристиан, който най-сетне си беше проправил път към нас. – Направо се чудех дали

провеждаме тайна церемония или викаме дявола. Беше някакъв половинчат опит и за

двете.

- Стига – отговорих рязко, изненадвайки дори и себе си. – Тези хора умряха за теб.

Каквото и да е това, поне им отдава някаква почит.

Лицето му посивя.

- Права си.

Зад мен усетих как Лиса се озарява от вътрешна светлина след пристигането му.

Целият този ужас ги бе сближил още повече. Тя го дари с топъл поглед и получи усмивка

в отговор. Може би нещо добро щеше да излезе от всичко това. Може би щяха да успеят

да се справят с проблемите си.

Или пък не.

Ейдриън се усмихна.

- Здравей. Раздвам се, че успя да дойдеш.

За момент помислих, че говори на Кристиан. После обаче вдигнах поглед и видях

едно момиче с паунова маска, което се бе присъединило към нас. С многото еднакви

морои, не бях забелязала, че е стояла до нас през цялото това време. Хвърлих й един

поглед, но успях да видя единствено сини очи и златни къдрици, преди да я разпозная.

Мия.

- Какво правиш тук? – попитах я.

Тя се ухили в отговор.

- Ейдриън ме снабди с парола.

- Очевидно е снабдил половината присъстващи.

Той изглеждаше много доволен от себе си.

- Виждаш ли? – каза ми. – Уверих те, че ще го направя както трябва. Цялата група

е тук. Е, почти.

- Това е едно от най-странните неща, които съм виждала – каза Мия, като се

оглеждаше. – Не разбирам защо трябва да е тайна, че хората, които загинаха, са били

герои. Защо не изчакат груповото погребение?

Ейдриън сви рамене.

- Казах ти, това е древен обичай. Много хора смятат, че е доста важен. От това,

което знам, би трябвало и да е много по-изискан и изпипан. Това тук е модернизираният

вариант.