Духовна връзка

Къде, за Бога, щях да ида? Дали това означаваше, че щях да ида до Академията, както Татяна бе предложила? Или беше ли възможно, въпреки всичките нарушени от мен правила и обидите към нейно величество, да успеех наистина да получа назначение? Някъде далеч от Двореца?

— Ще търсиш нещо. Може да е физическо пътуване, комбинирано с духовно, — рече тя, което ми прозвуча като абсолютно застраховане от нейна страна. — Тази последната… — веждите й се сключиха срещу петата карта. — Тази е скрита от мен.

Хвърлих й поглед.

— Паж чаши. Изглежда ми съвсем очевидно. Това е паж с, ъм, чаши.

— Обикновено виждам съвсем ясно… Картите ми говорят как са свързани. Тази обаче не е ясна.

— Единственото, което не е ясно, е дали пажът е момиче или момче, — човекът на картата изглеждаше млад, но имаше коса и мъжко-женско лице, което правеше определянето на пола невъзможно. Синият клин и туниката също не помагаха, въпреки че слънчевото поле на фона изглеждаше обещаващо.

— И двете са възможни, — каза Ронда. — Това е най-ниската по ранг от картите, които всъщност представляват хората в различните длъжности: крал, кралица, рицар и паж. Който и да е пажът, това е някой, който заслужава доверие и е умен. Оптимистичен. Може да означава, че е човек, който ще дойде на пътуването с теб — или може би ще е причината за пътуването ти.

Какъвто и оптимизъм или истина да имах относно картите, почти изчезна с това. Особено след като каза, че може да означава стотина неща, не смятах, че е нещо достоверно. Обикновено тя забелязваше скептичността ми, но вниманието й все още беше върху картата, докато продължаваше да се мръщи.

— Но просто не мога да кажа… Има облак около него. Защо? Няма никакъв смисъл.

Нещо в объркването й ме накара да потреперя. Винаги си казвах, че това са

измислици, но ако наистина си измисляше всичко… е, нямаше ли да е измислила нещо и за Паж чаши? Не беше особено добра шарлатанка, ако последната карта я беше накарала така да се чуди. Мисълта, че може би имаше някаква мистична сила, която й пречеше, просмука циничното ми поведение.

С въздишка най-накрая тя вдигна очи.

— Съжалявам, това е всичко, което мога да ти кажа. Останалото помогна ли?

Погледнах картите набързо. Болка. Враг. Обвинения. Капан. Пътуване.

— Някои от тях ми казват неща, които вече зная. Останалите само ме оставят с повече въпроси.

Тя се усмихна всезнаещо.

— Така е обикновено.

Благодарих й за гледането, като тайно се радвах, че не трябваше да плащам за това. Амброуз ме изпрати навън и се опитах да се отърся от настроението, в което ме беше оставило гледането на Ронда. Имах си достатъчно проблеми в живота и без някакви си глупави карти да ме тревожат.

— Ще се оправиш ли? — попита той, когато най-накрая излязохме. Слънцето се изкачваше все по-високо. В Кралския Дворец скоро щеше да е време за лягане, което слагаше край на бурния ден. — Аз… нямаше да те доведа, ако знаех колко много ще те разстои това.

— Не, не — казах. — Не е заради картите. Не точно. Има няколко други неща, които се случват… за които вероятно знаеш.

Не исках да споменавам закона за възрастта, когато го видях в началото, но като дампир той имаше правото да чуе какво беше станало. Лицето му беше съвсем неподвижно, докато говорех, освен тъмните му кафяви очи, които се разширяваха все повече и повече, докато разказвах историята.

— Има някаква грешка, — каза той накрая. — Не биха го направили. Не биха причинили това на 16-годишни.

— Да, е, и аз мислех така, но очевидно са достатъчно сериозни относно това, щом ме изхвърлиха, когато, ъм, възразих.

— Мога само да си представя “възражението” ти. Всичко, което това ще постигне, е да накара повече дампири сред пазителите да се откажат… освен ако, разбира се, младостта не ги прави по-лесни за манипулация.

— Малко чувствителна тема за теб, а? — попитах. Все пак и той беше пазител, който е напуснал.

Той поклати глава.

— Оставането в това общество беше почти невъзможно за мен. Ако някое от тези деца реши да напусне, няма да има властните приятели, които имах аз. Ще бъдат бездомници. Това е всичко, което това нещо ще постигне. Или тези младоци ще бъдат убити по-лесно, или ще се махнат от собствените си хора.

Зачудих се какви ли властни приятели е имал, но това едва ли беше времето да питам за миналото му.

— Е, на тази кралска кучка изглежда не й пука.

Замисленият му, разсеян поглед изведнъж се изостри.

— Не я наричай така, — предупреди той с гневен пламък в очите. — Това не е по нейна вина.

Уау. Изненада. Почти никога не бях виждала сексапилния, харизматичен Амброуз да се държи по-различно от приятелски.

— Разбира се, че е нейна! Тя управлява мороите, забрави ли?

Той се намръщи още повече.

— Съветът също гласува. Не решава само тя.

— Да, но тя гласува ЗА този закон. Наклони везните в негова полза.

— Вероятно има причина. Не я познаваш, както аз я познавам. Тя не би поискала нещо такова.