Духовна връзка

— Трябва! — възкликнах. Няколко от тръгващите си се спряха, за да видят за какво се палех. — Не можеш да ме пренебрегваш.

— Накарай я да си тръгне, — изръмжа Дмитрий.

— Няма.

РОУЗ!

Лиса изкрещя в главата ми, което ме накара да млъкна. Пронизващите й нефритени очи ме накараха да сведа поглед.

Искаш ли да му помогнеш или не? Като стоиш тук и му викаш само ще го разстроиш още повече! Това ли искаш? Искаш ли хората да видят това? Да го видят ядосан и крещящ, само за да не се чувстваш невидима? Трябва да го виждат спокоен. Трябва да го виждат. нормален. Вярно е, наистина помогна току-що. Но ако не си тръгнеш веднага, ще съсипеш всичко.

Зяпнах и двама им втрещено, сърцето ми бумтеше. Думите й бяха прозвучали в главата ми, но Лиса можеше и да ми ги каже така и да ме скастри на глас. Гневът ми се разпали дори повече. Исках да ида да им се развикам и на двамата, но истината на думите й се просмука през яда ми. Като вдигнех скандал нямаше да помогна на Дмитрий. Беше ли честно да ме отпращат? Беше ли честно двамата да се съюзяват и да пренебрегват стореното от мен? Не. Но нямаше да оставя наранената ми гордост да прецака всичко постигнато. Хората трябваше да приемат Дмитрий. Хвърлих им погледи, които показваха чувствата ми и после се успокоих. Чувствата на Лиса веднага се превърнаха в симпатия през връзката ни, но ги блокирах. Не исках да чувам.

Едва бях навлязла в земите покрай църквата, когато попаднах на Даниела Ивашков. Потта започваше за размазва красиво направения й грим, което ме накара да мисля, че и тя е била тук да гледа този “спектакъл” с участието на Дмитрий. Тя изглежда беше с няколко нейни приятели, но те останаха настрани и заговориха помежду си, когато тя се спря до мен. Като преглътнах гнева си, си припомних, че тя не беше тази, която ме бе вбесила. Насилих се да се усмихна.

— Здравейте, госпожо Ивашков.

— Даниела, — рече тя мило. — Без такива обръщения.

— Извинявайте. Все още ми е странно.

Тя кимна към Дмитрий и Лиса, които вървяха с пазачите му.

— Видях те там, преди малко. Мисля, че доста подпомогна случая му. Горкият Рийс, беше доста изнервен.

Спомних си, че Рийс й беше роднина.

— О… съжалявам. Не исках да…

— Не се извинявай. Рийс ми е чичо, но в този случай вярвам на това, което Василиса и господин Беликов казват.

Въпреки гнева, който Дмитрий бе предизвикал в мен, стомахът ми се сви при изпускането на титлата му “пазител”. И все пак можех да й простя, като вземех предвид поведението й.

— Вие. вярвате, че Лиса го е излекувала? Че един стригой може да бъде върнат? — осъзнавах, че имаше много хора, които вярваха. Тълпата току-що бе показала същото, а Лиса все още имаше да печели поклонници. Някак начинът ми на мислене винаги успяваше да стигне до извода, че всички кралски особи са срещу мен. Усмивката на Даниела се изкриви.

— Собственият ми син владее Духа. Тъй като приемам това, ми се наложи да приема още доста други неща, които не вярвах, че са възможни.

— Предполагам сте права, — признах. Зад нея забелязах някакъв мъж морой близо до дърветата. Очите му от време на време се спираха върху нас и можех да се закълна, че го бях виждала и преди. Следващите думи на Даниела върнаха вниманието ми към нея.

— Като стана дума за Ейдриън. търсеше те по-рано. Сега вече е малко късно, но някои от роднините на Нейтън ще правят късно парти след около час и Ейдриън искаше да отидеш. — още едно парти. Това ли беше всичко, което се правеше тук в Двореца? Масови кланета, чудеса. нямаше значение. Всичко беше повод за парти, помислих си горчиво.

Вероятно съм била с Амброуз и Ронда, когато Ейдриън бе отишъл да ме търси. Беше интересно. Като ми предаваше поканата, Даниела показваше, че и тя иска да отида. За съжаление трудно можех да се чувствам спокойна да го приема. Семейството на Нейтън означаваше семейство Ивашкови, а те нямаше да бъдат така приятелски към мен.

— Кралицата ще бъде ли там? — попитах подозрително.

— Не, има си други ангажименти.

— Сигурна ли сте? Да не би да се появи неочаквано?

Тя се засмя.

— Не, сигурна съм. Говори се, че вие двете в една стая. не е особено добра идея.

Можех само да си представя какви истории се носеха за изцепката ми пред Съвета, особено след като бащата на Ейдриън беше сред свидетелите.

— Не, не и след подобно управление. Това, което тя стори… — гневът, който изпитвах по-рано, отново се разпали. — Беше непростимо, — онзи странен тип до дървото още се навърташе наоколо. Защо ли?

Даниелла не потвърди, нито отрече казаното от мен и се зачудих какво беше мнението й по този въпрос.

— Тя все още доста държи на теб.

Подсмихнах се подигравателно.

— Трудно ще повярвам на това, — обикновено хората, които ти крещят пред други хора, не “държат” особено на теб и дори каменното изражение на Татяна се беше пропукало към края на спора ни.

— Вярно е. Това ще отшуми и за теб дори може да има шанс да бъдеш назначена като пазител на Василиса.

— Шегувате се, — възкликнах. Трябваше да се досетя. Даниела Ивашков наистина не изглеждаше като човек, който ще се шегува, но пък и наистина вярвах, че бях прекрачила границата с Татяна.