Духовна връзка

Това обаче не ни улесни в побеждаването им. Подкреплението беше добре за мен и Джовани беше добър в работата си. Повалихме единия в безсъзнание доста бързо, Джовани използва задушаваща хватка, за да спре за малко достига на въздуха на пазача, докато той припадна. Другият се пазеше от нас и забелязах как очите му продължително се спираха на една от стените. Имаше бутон за пожарна аларма, светъл и кръгъл сребрист бутон.

— Това е аларма! — възкликна Виктор, точно когато пазачът се хвърли натам.

Джовани и аз му се изпречихме в същото време, като го спряхме точно преди да натисне с ръка и да ни докара отряди от пазители. Един удар по главата и този пазител също припадна. Всеки човек, с когото се спречквах в това бягство от затвора, повишаваше вината и гаденето в стомаха ми все повече и повече. Пазачите бяха добрите и не можех да не си помисля, че се бия на страната на злото. Сега, когато бяхме сами, Лиса се зае със следващата стъпка.

— Джовани, изключи всички камери и изтрий последния един час от записите.

Този път колебанието беше по-значително. Насилственото влизане в боя с колегите му изиска по-мощно внушение от нейна страна. Тя успяваше да запази контрол, ала вече се изморяваше и щеше да става единствено по-трудно да го кара да се подчинява на заповедите ни.

— Направи го, — изръмжа Виктор, като застана до Лиса. Тя потрепери от близостта му, но когато погледът му се насочи заедно с нейния, Джовани се примири с нареждането и започна да превключва бутоните по таблата. Виктор не можеше да мери силите си с тези на Лиса, но малкото му влияние беше засилило нейното внушение.

Един по един мониторите станаха черни и после Джовани набра няколко кода на компютър, който възпроизвеждаше дигиталните записи от камерите. Червени предупредителни светлинки засвяткаха по таблата, но сега нямаше кой да ги оправи.

— Дори и да ги изтрие, има хора, които може би могат да ги възстановят от паметта на компютъра, — отбеляза Виктор.

— Ще поемем този риск, — казах раздразнена. — Програмирането или каквото и да е не е в пакета ми със способности.

Виктор завъртя очи.

— Може би, но разрушаването със сигурност е.

Отне ми миг, за да разбера какво имаше предвид, но после схванах. С въздишка грабнах един от пожарогасителите от стената и заудрях компютъра с всичка сила, докато не остана нищо повече от купчина пластмасови и метални части. Лиса трепваше при всеки удар и продължи да гледа към вратата.

— Надявам се това е звукоизолирано, — промърмори тя.

— Изглежда здраво, — рекох уверено. — А сега е време да тръгваме.

Лиса нареди на Джовани да ни върне в офиса на началника при входа на затвора. Той се съгласи, като ни поведе обратно през лабиринта, през който бяхме минали по-рано. Кодовете му и охранителната карта ни пуснаха през всеки охранително-пропусквателен пункт.

— Не предполагам, че можеш да използваш внушението върху Тео, за да ни даде да излезем? — попитах аз Лиса.

Устата й беше застинала в мрачна линия. Тя поклати глава.

— Дори не зная колко дълго ще успея да задържа Джовани. Досега не съм използвала някого като своя марионетка.

— Всичко е наред, — рекох в опит да успокоя и двете ни. — Почти свършихме с това.

Но щяхме да се сблъскаме с още една битка. След като победих половината

стригои в Русия, още се чувствах уверена в собствената си сила, но това виновно чувство не ме оставяше. И ако попаднехме на дузина пазители, дори силата ми нямаше да издържи.

Бях изгубила копието си за ориентиране в затвора, но се оказа, че обратният път към главния офис, през който ни поведе Джовани, все пак минаваше през редица килии. Видяхме друга табела над главите ни: ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ — СЕГА ВЛИЗАТЕ В ЗАТВОРНИЧЕСКАТА ЗОНА (ПСИХИАТРИЯ).

— Психиатрия? — попитах изненадана.

— Разбира се, — промърмори Виктор. — Къде другаде мислиш, че изпращат затворниците с психични отклонения?

— В болниците, — отвърнах аз, като се спрях с шегата за всички престъпници с психични проблеми.

— Е, това не е винаги…

— Спри!

Лиса го прекъсна и се спря рязко пред вратата. Останалите от нас почти паднахме върху нея. Тя се изви настрани, като отстъпи няколко крачки назад.

— Какво има? — попитах аз.

Тя се обърна към Джовани.

— Намери друг път към офиса.

— Това е най-бързият, — възпротиви се той.

Лиса бавно поклати глава.

— Не ме интересува. Намери друг, такъв, при който няма да срещнем други.

Той се смръщи, но внушението й издържа. Мъжът рязко се обърна и забързахме, за да не изоставаме.

— Какво има? — повторих. Умът на Лиса бе прекалено заплетен, за да разбера причината сама. Тя се смръщи.

— Усетих аури на владеещи Духа там.

— Какво? Колко?

— Поне две. Не зная дали са ме усетили или не.

Ако Джовани не бързаше толкова и ако не ни притискаше времето, щях да спра.

— Владеещи Духа…