Духовна връзка

Все пак, беше по-добре от другата работа, която Ханс би ни дал: сортиране и картотекиране на планини и планини хартия. Това ме накара да оценя по нов начин дигиталната информация… и отново ме накара да се тревожа за бъдещето. Отново и отново, продължавах да мисля за онзи първоначален разговор с Ханс. Заплахата, че това може да бъде животът ми. Че никога няма да съм пазител — в истинския смисъл на думата — на Лиса или на който и да е морой. През времето на тренировките ми винаги имахме една мантра: Те са на първо място. Ако наистина бях прецакала бъдещето си, щях да имам нова мантра: На първо място е А. После Б, В, Г…

И повярвайте ми, имаше достатъчно много неща, които утежняваха вината ми. Около Двореца хората не забелязваха работниците. Така че без значение дали бях навън или вътре, хората винаги говореха сякаш не бях там. Най-голямата тема беше Виктор. Опасният Виктор Дашков — избягал. Как може да се е случило? Да не би да имаше сили, за които никой не знае? Хората бяха уплашени, някои дори убедени, че той ще се появи в Двореца и ще се опита да убие всички, докато спят. Теорията с „вътрешната работа” се ширеше наоколо, което продължаваше да ни държи извън подозрение. За съжаление това означаваше, че много хора сега се безпокояха за предатели в нашите среди. Кой знае кой може да работи за Виктор Дашков? Шпиони и бунтовници може би се криеха в Двореца и планираха всякакви варварщини. Знаех, че всички истории са преувеличени, но това нямаше значение. Всички идваха от същината на една истина: Виктор Дашков се разхождаше наоколо свободно. И само аз — и моите съучастници — знаехме, че е заради мен.

Това, че бях видяна в Лас Вегас продължаваше да се грижи за алибито ни за бягството от затвора и правеше това, което бяхме направили, да изглежда още по-безразсъдно. Хората бяха ужасени от това, че сме оставили принцеса Драгомир да се разхожда спокойно, когато опасен човек бе избягал — човекът, който беше извършил покушение срещу нея! Слава Богу, казваха всички, че кралицата ни е измъкнала оттам преди Виктор да ни намери. Пътуването до Лас Вегас бе отворило врата за нови спекулации — такива, които включваха мен лично.

— Е, това за Василиса не ме изненадва, — дочух една жена да казва, докато работех навън един ден. Тя и някакви нейни приятели се разхождаха покрай сградата със захранващите и дори не ме видяха. — Бягала е и преди, нали? Тези Драгомир могат да са доста диви. Вероятно ще отиде на първото парти, което намери, само да заловят Виктор Дашков.

— Грешиш, — каза приятелката й. — Не заради това е отишла. Тя всъщност е доста спокойна. Заради онова дампирско момиче, което е винаги с нея — момичето Хатауей. Чух, че е отишла с Ейдриън Ивашков в Лас Вегас, за да избягат. Хората на кралицата едва пристигнали на време, за да ги спрат. Татяна е бясна, особено откакто Хатауей обявила, че нищо не може да ги раздели с Ейдриън.

Брей. Това беше шок. Имам предвид, предполагам, че беше по-добре хората да си мислят, че Ейдриън и аз бяхме избягали, отколкото да ме обвиняват в подпомагане и съдействане на избягал престъпник, но все пак… Бях малко изумена от това как се беше стигнало до подобно заключение. Надявах се, че Татяна не е чула за нашето така наречено бягство. Бях напълно сигурна, че това ще унищожи прогреса, който имахме с нея, какъвто и да беше той.

Първият ми истински социален контакт дойде във формата на неочакван източник. Наблъсквах пръст в гнездото на едно току-що посадено цвете и се потях като луда. Наближаваше време мороите да си лягат, което означаваше, че лятното слънце е на своя връх. Поне разположението ни, докато работехме беше добро: гигантската църква на Двореца.

Бях прекарала много време в параклиса в Академията, ала рядко посещавах тази църква, защото беше отдалечена от главните сгради на Двореца. Беше руска — ортодоксална — преобладаващата религия при мороите — и ми напомни много за някои от катедралите, които бях видяла, докато бях в Русия, въпреки че не беше толкова голяма. Беше направена от красиви червени дялани камъни, кулите й бяха покрити с купета със зелени керемиди, а купетата на свой ред завършваха със златни кръстове.

Две градини отбелязваха далечните граници на обширните земи на църквата, ние работехме по една от тях. Близо до нас беше едно от най-забележителните места в Двореца: гигантска статуя на някаква древна моройска кралица, която беше висока почти десет пъти повече от мен. Съответстващата статуя на крал бе на противоположната страна на земите. Никога не бих могла да си спомня имената им, но бях сигурна, че сме ги споменавали в часовете ми по история. Били са утописти, променили света на мороите за своето време.

С периферното си зрение видях някаква фигура и предположих, че е Ханс, идващ да ни даде друга ужасна домакинска работа. Погледнах нагоре и бях изненадана да видя, че е Кристиан.

— Смятай, — казах аз. — Нали знаеш, че ще си навлечеш проблеми, ако някой те види да говориш с мен.

Кристиан сви рамене и седна на края на отчасти завършена каменна стена.