Духовна връзка

Така и направих, вдигнала високо глава и с уверено изражение. Не знаех къде точно да застана, затова реших да го направя на средата на залата, директно изправена пред Татяна. Щом щях да се изправям пред публика, ми се щеше някой да ме беше предупредил да си облека униформата на пазител в бяло и черно. Както и да е. Нямаше да демонстрирам страх, дори и в дънки и тениска. Поклоних се леко и прилично, после срещнах погледа й, готова да се изправя пред каквото предстоеше.

— Би ли казала името си? — попита тя.

Вече го беше направила вместо мен, но все пак рекох:

— Роузмари Хатауей.

— На колко години си?

— 18?

— И откога си на 18?

— Няколко месеца.

Тя изчака известно време, за да остави разговорът дотук да бъде асимилиран, сякаш това беше много важна информация.

— Госпожице Хатауей, разбираме, че по това време сте се оттеглила от академията “Св. Владимир”. Така ли е?

За това ли беше всичко? Не за пътуването с Лиса до Вегас?

— Да, — но не предложих повече информация. О, Боже. Надявах се да не попита за Дмитрий. Не би трябвало да знаеше за връзката ми с него, но не се знаеше каква информация можеше да се е разпространила.

— Отишла си до Русия, за да преследваш стригой.

^{- Да}.

— Като лично отмъщение след атаката над “Св. Владимир”?

— Ъъ… да.

Никой не каза нищо, но отговорът ми определено породи движение в залата. Хората се размърдаха неспокойно и започнаха да се споглеждат. Стригоите винаги пораждаха страх и все още беше нещо необичайно сред нас някой да ги издирва.

Странно, но Татяна изглеждаше доста доволна от потвърждението ми. Дали това щеше да бъде използвано срещу мен?

— Да приемем тогава — продължи тя, — че сте от онези, които вярват в директните схватки със стригоите?

^{- Да}.

— Много реагираха по различен начин след ужасната атака над “Св. Владимир”, -рече тя. — Не си единственият дампир, който искаше да нападне отново стригоите, макар че си определено най-младият.

Не знаех за други, които са тръгнали така доброволно — е, като изключа безумните дампири в Русия. Ако това беше историята за пътуването ми, в която тя искаше да вярва, за мен нямаше проблем.

— Имаме доклади и от пазителите, и от Алхимиците в Русия, че си успяла, — тогава за пръв път чух Алхимиците да бъдат споменавани пред хора, ала те, разбира се, бяха позната тема за Съвета. — Можеш ли да ми кажеш колко уби?

— Аз… — зяпнах изненадана. — Не съм сигурна, Ваше величество. Поне… — раздвижих мозъка си. — Седем, — може и да бяха повече. И тя така си помисли.

— Това май е скромна самооценка, ако я сравним с това, което нашите източници ни казаха, — отбеляза тя важно. — Както и да е, все пак бройката е впечатляваща. Сама ли извърши убийствата?

— Понякога да. Понякога получавах помощ. Имаше… някои други дампири, с които работих известно време. — технически бях получавала помощ и от стригои, но нямаше да го спомена.

— Приблизително на твоята възраст ли бяха?

- ^Да.

Татяна не каза нищо повече и като по знак една жена до нея заговори. Мисля, че беше принцеса Конта.

— Кога убихте стригой за първи път?

Намръщих се.

— Миналия декември.

— И тогава бяхте на 17?

^{- Да}

.

— Сама ли извършихте убийството?

— Ами… по-голямата част. Няколко мои приятели ми помогнаха като разсеяха противника, — надявах се, че няма да поискат повече детайли. Първото ми убийство се случи, когато Мейсън умря и като изключа събитията около Дмитрий, този спомен ме измъчваше най-много.

Но принцеса Конта не искаше прекалено много детайли. Тя и останалите — които скоро се присъединиха към разпита — най-вече искаха да знаят за убийствата ми. Бяха леко заинтересовани от помощта, оказана ми от други дампири, но не искаха изобщо да се задълбочават в събитията, когато бях получила помощ от морои. Също така обсъдиха дисциплинарното ми досие, което намерих за объркващо. Останалите от подробностите ми в Академията бяха споменати — изключителните ми оценки по практика, как бях една от най-добрите, когато с Лиса преминахме във второкурсната година и как бързо бях наваксала изгубеното време и бях станала отново сред най-добрите в класа (поне що се отнасяше до боевете). Също така коментираха как защитавах Лиса, независимо къде се намирахме и най-накрая приключиха с изключителните ми резултати от крайните изпити.

— Благодаря ви, пазител Хатауей. Може да си тръгнете.

Презрителният глас на Татяна не остави и капка съмнение. Тя искаше да си тръгна. Аз само това и чаках, като се поклоних отново и се втурнах навън. Хвърлих бърз поглед към Таша и Ейдриън, докато минавах и чух как гласът на кралицата прозвъна, докато отварях вратата:

— С това нашият съвет за днес приключва. Ще се съберем отново утре.

Не се изненадах, че Ейдриън ме настигна няколко минути по-късно. Ханс не ми беше наредил да се върна и да работя след събранието, така че реших да счета това като освобождаване.

— Добре, — казах, като приплъзнах ръка в тази на Ейдриън. — Просветли ме с кралския ти политически възглед. За какво беше всичко това?