Духовна връзка

Вече не беше стригой. Чувствах го със сърцето си, въпреки че само го бях зърнала. Това ми бе достатъчно, за да видя истината. Нямаше ги вече типичните за стригоите черти. Лиса бе направила всичко, за което Робърт се беше заклел, че трябва да се стори, за да върнеш стригой и със сигурност след всичката магия… е, беше лесно да повярваш, че всичко е възможно. Образът на Дмитрий се появи в ума ми, как се придърпва към Лиса със стичащи се по лицето сълзи. Никога не го бях виждала толкова уязвим. Някак не вярвах, че стригоите плачат.

Нещо в сърцето ми се сви от болка и запримигвах бързо, за да не се разплача. Като се заоглеждах, се върнах към настоящето. Отвън небето светлееше. Беше почти изгрев. Пазителите, които бяха с мен, бяха изморени, но все пак напрежението по лицата им не изчезваше. Бях изгубила представа за времето, но вътрешният ми часовник ми казваше, че сме на път от доста време. Трябваше вече да сме съвсем близо до Двореца.

Колебливо проверих връзката ни и открих, че се беше върнала, но още бе слаба. Сякаш присветкваше леко в опитите за възстановяване. Това беше достатъчно, за да се поуспокоя и въздъхнах тежко от облекчение. Когато връзката се беше появила за пръв път преди години, беше доста странна… много сюрреалистична. Сега я приемах като част от живота ми. Липсата й днес беше неестествена.

Като гледах през очите на Лиса, в джипа, в който тя се возеше, веднага се надявах да видя Дмитрий с нея. Онзи бегъл поглед в склада не беше достатъчен. Трябваше да го видя отново, имах нужда да видя чудото, което наистина се беше случило. Исках да попия чертите му, да го гледам толкова дълго. Онзи Дмитрий, когото обичах.

Но той не беше с Лиса. Кристиан обаче беше там и я погледна, когато тя се раздвижи. Беше заспала и все още се чувстваше изморена. Това, комбинирано с последиците от изразходваната сила по-рано, правеше връзката ни малко мъглява. Нещата се разфокусираха често, но общо взето успявах да следя какво ставаше.

— Как се чувстваш? — попита Кристиан. Гласът и очите му, докато гледаше към нея, бяха изпълнени с такова обожание, че ми се струваше невъзможно тя да не забелязва. Но после осъзнах, че сега тя беше малко разсеяна.

— Уморена. Износена. Като… не знам. Като че съм попаднала в ураган. Или сякаш ме е прегазила кола. Избери си нещо ужасно и ще знаеш как се чувствам.

Той й се усмихна леко и нежно докосна бузата й. Като се отворих още за чувствата й, усетих болката от изгарянията й и това, че той я галеше близо до едно от тях, макар че внимаваше да не го пипа.

— Ужасно ли е? — попита го тя. — Цялата ми кожа ли се е стопила? Приличам ли на извънземно?

— Не, — рече той и леко се засмя. — Не е чак така. Красива си, както винаги. Ще трябва доста да се направи, за да се промени този факт.

Туптящата болка, която изпитваше, я накара да си мисли, че по нея имаше повече наранявания, отколкото той признаваше, но комплиментът му и начинът, по който го каза, доста я успокоиха. За миг целият й свят се съсредоточи върху лицето му и начина, по който слънцето започваше да го огрява.

После всичко останало сякаш се разби в нея.

— Дмитрий! Трябва да видя Дмитрий!

В колата имаше пазители и тя ги заоглежда, докато говореше. Както и при мен, изглежда никой не искаше да знае за него или пък за станалото.

— Защо да не мога да го видя? Защо го отведохте? — това беше насочено към когото и да било и накрая Кристиан отговори.

— Защото мислят, че е опасен.

— Не е. Той е просто… има нужда от мен. Боли го отвътре.

Очите на Кристиан изведнъж се разшириха, лицето му се изпълни с паника.

— Той не е… не си свързана с него, нали?

Предположих от изражението на Кристиан, че си спомняше за Ейвъри и как свързването й с повече хора я бе докарало до пълна лудост. Кристиан го нямаше, когато Робърт обясняваше за душата, която се връщаше от света на мъртвите и как връщането на стригой не предизвикваше свързване.

Лиса бавно поклати глава.

— Не… просто знам. Когато… когато го излекувах, имахме нещо като връзка и го почувствах. Това, което трябваше да сторя… не мога да го обясня, — тя прокара ръка през косата си, раздразнена, че не можеше да обясни магията си с думи. Умората започваше да я надвива. — Сякаш трябваше да направя операция на душата му — каза най-накрая тя.

— Те мислят, че е опасен, — повтори Кристиан нежно.

— Не е! — Лиса огледа бясно останалите в автомобила, а те на свой ред гледаха другаде. — Той вече не е стригой.

— Принцесо — започна нервно един от пазителите, — никой всъщност не знае какво се случи. Не можете да сте сигурна, че…

— Сигурна съм! — рече тя с прекалено силен за малкото пространство глас. Звукът беше царствен и заповеднически. — Знам. Аз го спасих. Аз го върнах. Знам с всяка част от себе си, че той вече не е стригой!

Пазителите изглежда се чувстваха неудобно и отново не казаха нищо. Мисля, че просто бяха объркани и всъщност как можеха да не са? Преди не се беше случвало нещо такова.

— Шшш, — каза Кристиан, като постави ръцете си върху нейните. — Няма какво да направиш, докато не се върнем в Двореца. Още си наранена и изтощена — личи ти.